Дейвид Брин
Брегът на вечността (51)

Дуер

От мястото на катастрофата се издигаше дим. Инстинктът му подсказваше да не се приближава. Всъщност сега, докато даникският робот се спотайваше в дупката си и не проявяваше интерес към пленниците си, имаше шанс да избяга.

Ами ако Рети поискаше да остане?

Нека! Лена и Дженин щяха да се зарадват, че Дуер е успял да измине дългия обратен път до Сивите хълмове. Това би трябвало да е възможно с помощта на верния му лък. Наистина, Рети се нуждаеше от него, но другите на север имаха повече основание да разчитат на предаността му.

Дуер все още беше зашеметен от екота на кратката битка, в която могъщият даникски разузнавателен кораб бе свален от ужасяващия новодошъл. И двата кораба бяха зад следващата дюна, небесни колесници с неизмерима мощ… а Рети настояваше да се приближат още повече!

— Трябва да разберем какво става — прегракнало прошепна тя.

Той й отправи остър поглед, изискващ тишина, и тя за пръв път се подчини, давайки му време да помисли.

„Лена и Дженин може би за известно време са в безопасност, след като Кун вече не е в състояние да се върне, за да ги зарази. Ако даниките и ротените имат врагове на Джиджо, всички звездни богове навярно ще са прекалено заети да се бият помежду си, за да преследват някаква си малка група на Сивите хълмове.“

Дори без напътствията на Данъл Одзава Лена Стронг бе достатъчно опитна, за да сключи тристранна сделка със старата банда на Рети и урските преждевремци. С помощта на „наследството“ на Данъл обединеното им племе можеше да посее семена в пустошта. Ако приемеше, че най-ужасното става на Склона, тяхната група все още може би щеше да успее да намери Пътя.

Дуер поклати глава. Понякога му беше трудно да се съсредоточи. Още откакто позволи на робота да използва тялото му като проводник за полетата си, сякаш някъде в него едва доловимо шепнеха гласове. Също като тогава, когато лудият стар мулк-паяк се промъкваше в мислите му.

Във всеки случай, не му бе работа да размишлява за съдбата, нито да взима решения като мъдреците. Някои неща бяха очевидни. Не дължеше на Рети нищо. Тя заслужаваше да я изостави. Но не можеше да го направи.

Затова въпреки съмненията си Дуер кимна на момичето и с подчертани движения с ръце му даде да разбере, че е по-добре да не издава нито звук. Рети отвърна с весело свиване на рамене, което като че ли казваше: „Естествено… докато не реша нещо друго.“

Той прехвърли лъка и колчана си през рамо и двамата запълзяха напред, докато не стигнаха до хребета на дюната. Предпазливо погледнаха през храсталака солени папрати към небесните кораби — по-малкият сега представляваше димяща развалина, полупотънала в мрачното блато. Кацнал наблизо, по-големият също не се бе измъкнал от битката невредим. От едната му страна се виждаше дълбока цепнатина, от която се издигаше пушек, всеки път, щом двигателите се опитваха да запалят.

На едно блатисто островче лежаха проснати, почти без да мърдат, двама мъже. Кун и Джаз.

Дуер и Рети изкопаха нова дупка, в която да се скрият, и после започнаха да наблюдават, за да видят кой — или какво — ще се появи.

Не чакаха дълго. В по-големия цилиндър се отвори люк и от него излетя сепващо позната фигура — осемстранна колона с увиснали ръце, близък родственик на повредения робот, който Дуер познаваше прекалено добре. Само че тази машина блестеше, боядисана на сини и розови райета — окраска, чийто вид беше мъчителен за ловеца.

Тя също имаше роговиден издатък отдолу. „Това трябва да е устройството, което й позволява да се движи над вода — помисли си той. — Щом роботът е подобен, дали това не означава, че враговете на Кун също са човеци?“

Но не, Данъл бе казал, че такива машини са много разпространени сред половин милион пътуващи сред звездите раси и с всеки следващ еон се променяли съвсем бавно. Този нов робот можеше да принадлежи на която и да е от тях.

Машината приближи към Кун и Джаз и освети телата им с прожектор, чийто лъч се виждаше ясно въпреки ярката слънчева светлина. Дрехите им се раздвижиха, претърсени от прозрачни пръсти. После роботът се спусна надолу с протегнати ръце. Кун и Джаз все още лежаха, когато той отново се издигна с няколко предмета в щипките си.

Трябва да беше даден сигнал, защото от отворения люк към блатото се спусна рампа. „Кой ли ще нагази в тази тиня? — зачуди се Дуер. — Или се готвят да спуснат лодка?“

Той се приготви да види някаква странна чуждоземска раса, навярно с тринайсет крака или плъзгаща се и оставяща слузеста следа. Няколко велики клана бяха известни като врагове на човечеството още по времето на „Убежище“, като например легендарните сороси или насекомоподобните тандуаси. Дуер дори хранеше слаба надежда, че новодошлите може да са от Земята и да са изминали цялото това огромно разстояние, за да обуздаят престъпните си братовчеди. В Петте галактики живееха и родственици на хууни, урси и кхюини, всички с кораби и огромни средства на разположение.

Три фигури започнаха да се спускат по рампата.

— Това са треки! — яхна Рети.

Дуер удивено зяпаше трите ужасяващи на вид купчини с колани с устройства, увиснали от манипулативните им пръстени. Заострените конуси стигнаха до тинестата вода и нагазиха в нея. Изведнъж плавателните им крака, които изглеждаха тромави на рампата, ги оттласнаха с невероятна скорост към двамата оцелели.

— Но нали треките би трябвало да са миролюбиви?

„Така е“ — помисли си Дуер. Прииска му се да е обръщал повече внимание на уроците, които майка му изнасяше на Сара и Ларк. Текстове от мъгляви книги, разказващи за неща, които не се преподаваха в училище. Той потърси името в паметта си, но не успя. И все пак знаеше, че то съществува. Име, което някога е предизвиквало страх.

— Струва ми се… — прошепна ловецът, после решително поклати глава. — Струва ми се, че това не са треки. Поне не такива, каквито ги знаем ние.