Дейвид Брин
Брегът на вечността (8)

Всяка от преждевремските раси, образуващи Общностите на Джиджо, разказва различна история, предавана от поколение на поколение и обясняваща защо предците й се отказали от богоподобните си сили и рискували ужасни наказания, за да стигнат на това далечно място — като се промъкнали с тайнокораби покрай патрулите на Институтите, роботите стражи и глобусите на зангите. Седем вълни от грешници, всяка от които дошла да посее незаконното си семе на свят, обявен за забранен за заселване. Свят, оставен да се възстановява в мир, но не и от такива като нас.

 

 

Г’кеките първи пристигнали на земята, която наричаме Склона, земята, разположена между влажните планини и свещеното море — половин милион години след като последните законни наематели — буюрите — напуснали Джиджо.

Защо г’кекските основатели доброволно се отказали от предишния си живот на пътуващи сред звездите богове и граждани на Петте галактики? Защо предпочели да живеят като паднали диваци без удобствата на техниката или каквато и да е друга морална утеха освен няколкото платинени свитъка?

Според легендата нашите г’кекски братовчеди избягали заради заплаха от изтребление, ужасно наказание за катастрофални загуби на хазарт. Но не можем да сме сигурни. До пристигането на човеците писмото е било забравено изкуство, така че тези разкази може да са изопачени от изтеклото време.

Знаем само, че заплахата, накарала ги да изоставят любимото си пътуване сред звездите и да потърсят убежище на суровия Джиджо, където колелата им толкова трудно се движат по скалистата земя, не може да е била незначителна. Дали г’кекските предци са видели с четирите си остри очи, гледащи във всички посоки от върха на изящни стълбчета, някаква мрачна съдба, довявана от галактическите ветрове? Дали онова първо поколение не е виждало друг изход? Навярно са обрекли потомците си на този варварски живот като последно средство.

 

 

Не много след г’кеките, приблизително преди две хиляди години, група треки припряно се спуснала от небето, сякаш се страхувала да не я преследва някакъв страшен враг. Без да губят време, те потопили тайнокораба си в най-дълбоката морска падина и после се установили тук, за да се превърнат в най-мирното ни племе.

Каква опасност ги докарала от спиралните пътища?

Като гледа познатите купчини мазни пръстени, източници на уханна пара и кротка мъдрост във всяко селище по Склона, всеки джиджоец навярно се затруднява да си представи, че треките могат да имат врагове.

След време те споделили своята история. Врагът, от който бягали, не бил някаква друга раса, нито пък смъртоносна вендета сред звездните богове в Петте галактики, а друг аспект на собствената им същност. Някои пръстени — съставни части на физическите им тела — неотдавна били видоизменени по начин, който превърнал вида им в ужасяващи същества. В джофури, могъщи и страшни сред благородните галактянски кланове.

Такава участ тези трекски основатели смятали за непоносима. Затова решили да станат незаконни бегълци преждевремци на свят, поставен под възбрана — за да избегнат ужасна съдба.

Задължението да са велики.

 

 

Твърди се, че глейвърите дошли на Джиджо не от страх, а в търсене на Пътя на изкуплението — онзи вид невинна забрава, който компенсира всякакво минало. Тази цел те постигнали далеч по-добре, отколкото всеки друг, показвайки на останалите от нас пътя, ако, разбира се посмеем да последваме техния пример.

Независимо дали този свещен път ще стане и наш, ние трябва да уважаваме постижението им — превръщането им от прокълнати бегълци в раса на благословени идиоти. Като пътуващи сред звездите безсмъртни, те биха могли да бъдат държани отговорни за престъпленията си, включително за незаконното си заселване на Джиджо. Но глейвърите вече са намерили убежище в чистотата на невежеството и са свободни да започнат наново.

Ние милостиво ги оставяме да ровят из кухненските ни бунища и под дънерите за насекоми. Някога притежавали могъщ интелект, те вече не се числят сред преждевремските раси на Джиджо. Вече не са опетнени с греховете на предците си.

 

 

Кхюините били първите, пристигнали с предпазлива амбиция.

Водени от фанатични ракообразни сиви матрони, колонистите от първото им поколение решително щракнали и с петте си щипки на каквато и да било идея за съюз с другите изгнанически раси на Джиджо. Вместо това те се стремели към господство.

След време този план се провалил, понеже сините и червените кхюини се отказали от исторически определените си подчинени роли и поели да търсят свой собствен път, като оставили разгневените си сиви императрици, неспособни да налагат старите феодални задължения.

 

 

Нашите високи хуунски братя дълбоко си поемат дъх винаги, когато се повдигне въпросът защо са тук. Те изпълват изумителните си гръклянни торбички с ниски медитативни умбли. С напевни мелодии хуунските старейшини разказват, че предците им не избягали от страшна опасност, нито от потисничество или нежелани задължения.

Защо тогава са дошли и са рискували ужасно наказание, ако някога се разбере, че потомците им незаконно живеят на Джиджо?

Най-старите хууни просто свиват рамене с раздразнена енергичност, сякаш не знаят причината и не трябва да ги безпокоят с такива въпроси.

Някои обаче споменават за мъглява легенда, според която някога галактянски оракул предложил на пътуващ сред звездите хуунски клан уникална възможност, ако посмее да се възползва от нея. Възможност да си възвърнат нещо, което им било отнето, макар те никога да не били знаели, че са го загубили. Скъпоценно рождено право, което можели да открият на забранен свят.

Но в по-голямата си част винаги, щом някой от високите надуе гръклянната си торбичка, за да запее за минали времена, той изтътва дълбока, радостна балада за примитивни салове, лодки и морски кораби, които хууните изобретили с подръчни средства скоро след кацането си на Джиджо. Неща, които техните строги звездни братовчеди никога не биха си направили труда да потърсят във всезнаещата Галактическа библиотека, а още по-малко да благоволят да построят.

Легендите, разказвани от бързоногите урси, загатват, че техните предци били престъпници, дошли на Джиджо, за да се размножават — като избягали от ограниченията, наложени им в цивилизованите части на Петте галактики. Като имаме предвид техния кратък живот, горещ темперамент и буен сексуален живот, урските основатели спокойно биха могли да изпълнят Джиджо с вида си… или вече да са изчезнали, също като митичните кентаври, на които смътно напомнят.

Но те избегнали и двата капана. След безброй тежки сражения в ковачницата и на бойното поле урсите заели достойно място в Общностите на шестте раси. С гръмовните си стада и съвършеното си владеене на стоманата, те живеят пламенно и сурово, като компенсират краткия си живот сред нас.

Накрая, преди два века, дошли земянитите и донесли със себе си шимпанзета и други съкровища. Но най-ценният дар на човеците била хартията. Със създаването на печатната съкровищница на Библос те станали господари на знанието в нашата окаяна изгнаническа общност. Книгопечатането и образованието променили живота на Склона и поставили началото на нова научна традиция, така че по-сетнешните поколения изгнаници вече не се страхували да изучават своя свят, хибридната си цивилизация и дори собствената си същност.

Що се отнася до причината за пристигането на човеците по този начин — като нарушили галактическите закони и рискували да загубят всичко, само за да се скрият заедно с другите преждевремци под страшното небе — техният разказ е най-странният сред историите на изгнаническите кланове на Джиджо.

Дорти Чанг-Джоунс и Хуф-алх-Хюо,

„Етнография на Склона“.