Рик Янси
Петата вълна (92)

91.

Малко преди зазоряване вече сме на километри оттам, притаени под един надлез. Едно клепоухо момче, на което викат Дъмбо, е коленичило до Бен и сменя превръзката му. Вече се е погрижил за мен и Сами, извадил е късчетата метал и е тампонирал, зашил и превързал раните ни.

Попита ме от какво е пострадал кракът ми. Казах, че ме е простреляла акула. Не реагира. Не се учуди, не се засмя, нищо. Сякаш в тези размирни времена да те застреля акула е нещо съвсем естествено. Като това да сменят името ти на Дъмбо. Като го попитах за истинското му име, той отговори… Дъмбо.

Бен е Зомби, Сами е Фъстъка, Дъмбо е Дъмбо. А, и това сладко хлапе Кекса, което не говори. Дали не може, или не иска, не знам. И Малката — дребно момиче, не много по-голямо от Самс, доста щуро, което, както се има предвид, че размахва един зареден M16, е малко притеснително.

Накрая и красивото тъмнокосо момиче, по прякор Катализатора, на възраст като мен, което освен адски лъскава и права черна коса има и безупречна кожа на топмодел. От тези, които нагло ви зяпат от кориците на модните списания край касите в супермаркетите. Само дето Катализатора изобщо не се усмихва. Също както Кекса мълчи. Ще трябва да се задоволя с предположението, че й липсва някой преден зъб.

Струва ми се, че има нещо между нея и Бен. Нищо чудно да са гаджета. Сума ти време говориха, като се видяха. Не че съм ги подслушвала или нещо от този род, но се случих наблизо и долових разни думи: „шах“… „кръг“… „усмивка“…

После чух Бен да пита:

— Откъде взехте джипа?

— Късмет — каза тя. — Пренасяха оръжия и боеприпаси към някакъв склад на около два километра западно от базата. Предполагам, в очакване на бомбардировките. С охрана, разбира се, но Кекса и аз ги изпреварихме.

— Не трябваше да се връщаш.

— Добре че се върнах, иначе сега нямаше да разговаряме.

— Нямам предвид това. След като сте видели как взривяват базата, е трябвало да се приберете в Дейтън. Сигурно сме единствените, които знаят истината за Петата вълна. А тя е по-важна от мен.

— Ти как се върна да прибереш Фъстъка!

— То е друго.

— Зомби, не бъди глупав. — Бен — глупав? — Не разбираш ли? В мига, в който решим, че един от нас не е важен, те вече са спечелили.

Длъжна съм да се съглася с Мис „Кадифена кожа“. Докато гушкам малкото си братче в скута си, за да му е топло. Върху насипа от пръст, от който се вижда запустялата магистрала. Под небе, претъпкано с един милиард звезди. За които сигурно сме съвсем дребни, но да си мислят каквото щат. Защото всеки — и най-дребният, най-слабият и най-незначителният — е важен.

Още малко и ще се зазори. Усеща се. Светът чака със затаен дъх, защото нищо не гарантира изгрева. Че е имало вчера не означава, че ще има утре.

Какво каза Ивън?

„Идваме и си отиваме, и не е важно колко стоим, а как използваме времето си.“

И аз прошепвам: „Еднодневка“. Името, с което ме нарече.

Той е бил в мен. Бил е в мен и аз съм била в него, заедно в един необятен космос и не е имало място, където завършва той и започвам аз.

Сами се размърдва в скута ми. Беше задрямал.

— Каси, защо плачеш?

— Не плача. Кротувай, спи.

Той лекичко ме перва по бузата.

— Плачеш.

Някой идва към нас. Бен. Припряно бърша сълзите си. Той предпазливо сяда, като тихо изохква. Не се гледаме. Взираме се в огнените хълцукания на сриващите се безпилотни самолети на хоризонта. Слушаме самотния вятър, свистящ в сухите клони на дърветата. Чувстваме студенината на замръзналата земя, която се просмуква през подметките на обувките ни.

— Исках да ти благодаря — казва той.

— За какво? — питам аз.

— Ти ми спаси живота.

Свивам рамене.

— Ти пък ме измъкна от пропастта — казвам аз. — Така че сме квит.

Лицето ми е в превръзки, косата ми прилича на щъркелово гнездо, а в униформата съм като малък оловен войник, но Бен Периш се навежда и ме целува. Клъвва ме съвсем леко, наполовина по бузата, наполовина по устните.

— Това… за какво? — питам аз и гласът ми излиза като слабо поскръцване. Гласът на малкото момиче от много отдавна, Каси с луничавото лице, с рошавата коса и кокалестите колене, най-обикновено момиче, което се случи да пътува с него в един най-обикновен жълт училищен автобус, в един най-обикновен ден.

Във всичките ми фантазии за първата ни целувка — около шестстотин хиляди на брой — нито веднъж не съм си я представяла така. Мечтаната ни целувка обикновено включваше лунна светлина, мъгла или лунна светлина и мъгла. Някаква загадъчна и романтична комбинация, при това не къде да е. Лунна мъгла до езеро или сънна река: романтично. Лунна мъгла на почти всяко друго място, като например тясна уличка: Джак Изкормвача.

„Помниш ли за бебетата?“ — питах го аз в моите фантазии. И Бен винаги казваше: „О, да! Как да не помня! Бебетата!“

— Бен, чудя се дали помниш… Бяхме в автобуса, на път за даскало, в прогимназията и ти разправяше за сестра си, а аз казах, че ми се е родило братче. Та се чудя помниш ли, че са се родили заедно. Не заедно — ако беше така, щяха да са близнаци, ха-ха; искам да кажа, едновременно. Не точно едновременно, с разлика от една седмица. Сами и сестричката ти. Бебетата.

— Ъъ… Какви бебета?

— Все едно. Не е важно.

— Вече няма маловажни неща.

Треперя. Той изглежда го забелязва, защото ме прегръща и седим така дълго време: аз — с ръце около Сами, Бен — с ръка около мен, а тримата заедно — втренчени в слънцето, което изплава над хоризонта, заличавайки мрака с взрив от златна светлина.