Рик Янси
Петата вълна (13)

12.

Май е време да разкажа и за Сами.

Иначе няма как да стигна до там.

„Там“ е първият сантиметър на открито, мястото, където слънцето лизна ожулената ми буза, след като изпълзях изпод Бюика. Този първи сантиметър беше най-трудният. Най-дългият сантиметър във Вселената. Сантиметър, проточен на хиляди километри разстояние.

„Там“ е онова място на магистралата, където се обърнах с лице към невидимия си враг.

„Там“ е нещото, което ме опази да не превъртя съвсем, нещото, което Другите не успяха да ми отнемат, след като ми отнеха всичко останало.

Сами е причина да не се предам. Да не остана под колата в очакване на края.

Видях го за последно на задния прозорец на един училищен автобус. Притискаше чело о стъклото. Махаше ми. И се усмихваше. Сякаш отиваше на екскурзия: възбуден, припрян, нямаше и помен от страх. Сред децата се чувстваше най-естествено. А и училищният автобус, какво по-нормално от това? Има ли нещо по-банално от голям, жълт училищен автобус? Беше толкова нормално, че гледката на автобусите, пристигащи в бежанския лагер след изминалите четири месеца на ужас, беше стряскаща. Беше като да видиш „Макдоналдс“ на Луната. Съвсем странно и откачено нещо, което просто не бе на мястото си.

Бяхме в лагера от няколко седмици. От петдесетината души там само ние бяхме семейство. Всеки друг беше вдовица, вдовец или сирак. Последните оцелели хора, които не се познаваха до идването си тук. Най-възрастният беше на около шейсет години. Сами беше най-малкият, но имаше и седем други деца. Всички, с изключение на мен, под четиринайсетгодишна възраст.

Лагерът беше разположен на двайсет мили източно от дома ни, на една изсечена в гората поляна, където през Третата вълна беше построена полева болница, след като тези в града вече се пукаха по шевовете. Сградите бяха слепени една за друга, направени от ръчно издялани дъски, с тенекиени покриви; голямо помещение за заразените и по-малка барака за двама лекари, които се грижеха за болните, докато Червеното цунами не отвя и тях. Имаше лятна градина и система за събиране на дъждовна вода за миене, къпане и пиене.

Ядяхме и спяхме в голямата сграда. Пет-шест души бяха умрели там, но пода и стените бяха дезинфекцирани с белина, а дюшеците на починалите бяха изгорени. Все още имаше лек дъх на смърт (като от вкиснато мляко) и белината не бе изличила напълно следите от кръв. Имаше пръски по стените и продълговати сърповидни петна по пода. Приличаше на триизмерна абстрактна живопис.

Бараката съвместяваше склад и арсенал. Консервирани зеленчуци, пакетирани меса, сухи храни и основни продукти като сол. Пушки, пистолети, полуавтоматични оръжия, дори няколко огнехвъргачки. Всеки ходеше въоръжен до зъби, Дивият Запад в съвременен вариант.

На няколкостотин метра в гората зад бараките беше изкопана плитка яма. Служеше за изгаряне на трупове. Не ни беше позволено да ходим там и естествено аз и няколко от по-големите деца ходехме. Имаше един тип, викаха му Мазния, сигурно заради дългата му, пригладена с гел коса. Мазния беше на тринайсет и събираше трофеи. Всъщност ровеше из пепелта за бижута и монети, както и всичко, което му се стореше „интересно“ или ценно. Кълнеше се, че не е куку, а го прави само от колекционерски интерес.

— Ето, там е разликата — казваше той, хилейки се, докато ровеше из поредната купчинка с ръце, посивели от човешка пепел, с кал под ноктите.

Разликата между какво?

— Между призваните и обикновените. Разменната търговия отново е на мода! — Стискайки диамантено колие. — И когато всичко свърши, ние, предприемчивите, пак ще сме си добре.

Мисълта, че те искат да ни избият до крак, все още не бе хрумнала на никого, дори и на възрастните. Мазния се виждаше като индианец, който ще продаде Манхатън за шепа стъкълца, а не като алчна сврака, което беше много по-близо до истината.

Татко разбра за лагера доста рано, още когато мама започна да започна да се чувства зле. Предложи й да отидем, но тя отказа, защото знаеше, че лек няма. Предпочиташе да умре в дома си, а не в някоя мизерна болница някъде в гора. По-късно, когато кончината й беше вече близо, се чу, че болницата се е превърнала в сборен пункт, един вид убежище, достатъчно отдалечено, за да бъде сравнително безопасно в следващата вълна — както и да изглежда тя (повечето залагаха на някакъв вид бомбардировки) — но и достатъчно близо, за да могат властите да ни намерят, когато идват да ни спасят. Ако изобщо имаше власти и искаха да ни спасят.

Неофициален шеф на лагера беше един пенсиониран морски пехотинец на име Хъчфилд. Приличаше на кубче за игра: с квадратни ръце, квадратна глава и квадратна челюст. Носеше една и съща прилепнала тениска всеки ден, с петно от нещо, може би кръв, но черните му кубинки бяха винаги огледално лъснати. Бръснеше си темето (но не и гърдите или гърба, които трябваше да са първи в списъка). Целият беше покрит с татуировки. Луд на тема оръжия. С два пистолета на колана и пушка на рамо, нямаше по-снаряжен от Хъчфилд. Сигурно защото бе неофициален шеф, се чувстваше задължен да се оборудва подобаващо.

Караулните ни видяха отдалеч, още като се отбихме по черния път, водещ през гората към лагера. Хъчфилд ни пресрещна заедно с друг мъж на име Брогдън. Целите бяха в пушкала. Хъчфилд нареди да се разделим. Той щял да говори с татко, а Брогдън — с мен и Сам. Казах на Хъчфилд какво мисля за идеята му. По-скоро го посъветвах къде да си я завре.

Току-що бях загубила единия си родител и не бях запленена от перспективата да загубя и другия.

— Спокойно, Каси — каза баща ми.

— Ама кои са тези?! — настоях аз. — Може да са обикновени мутри!

„Мутри“ наричахме паплачта от убийци, изнасилвачи, черноборсаджии, похитители и обикновени негодници, които заляха улиците по време на Третата вълна. Причината, заради която хората барикадираха домовете си и трупаха запаси от оръжие и храна. Първият ни враг бяха не извънземните, а нашите сродни човешки същества.

— Просто са предпазливи — възрази татко. — На тяхно място и аз щях да постъпя така. — Той окуражително ме потупа. Боже, как мразех това потупване! Как го мразех, Господи!

— Всичко е наред, Каси.

Той се отдалечи с Хъчфилд и не чувах какво говорят, но ги виждах. Което малко ме поуспокои. Взех Сами на коляното си и се постарах да отговоря на въпросите на Брогдън, без да го зашлевя със свободната си ръка.

Как се казваме?

Откъде идваме?

Има ли сред нас заразени?

Какво знаем за ситуацията?

Какво сме видели?

Какво сме чули?

И защо сме тук?

— Тук в лагера или тук на тоя свят — попитах аз.

Веждите му се събраха в една рунтава черта и той каза:

— Ъ?

— Ако ми бяхте задали този въпрос преди събитията, щях, примерно, да ви отговоря, че сме тук, за да помагаме на ближния и да допринасяме за развитието на човешкото общество. А ако исках да се направя на интересна, щях да кажа: „Защото, ако не бяхме тук, щяхме да сме някъде другаде.“ Но предвид събитията ще кажа, че сме тук заради тъпия си късмет.

Той ме изгледа с присвити очи и каза:

— Ти ми скри шайбата.

Не знам как баща ми беше отговорил на същия въпрос, но очевидно бе издържал изпита, защото ни приеха за пълноправни членове на лагера, което означаваше, че татко (но не и аз) можеше да си избере нещо от склада с оръжия. Татко имаше неприязън към оръжията. Не ги обичаше. Казваше, че сами по себе си оръжията не убиват, но улесняват това значително.

Сега недоволстваше не защото са опасни, а защото не вършат работа.

— Как, според теб, тези пушки могат да противодействат на технология, която е с хиляди, ако не и милиони години по-напред от нашата? — попита той Хъчфилд. — Все едно с камъни и бухалки да спреш балистична ракета.

Беше безсмислено да се спори с Хъчфилд. Беше морски пехотинец, в края на краищата. Пушката беше най-добрият му приятел, най-довереният му спътник, отговорът на всеки възможен въпрос.

Тогава не го разбрах. Но сега разбирам.