Рик Янси
Петата вълна (69)

68.

Той спира веднага, а обърканото му изражение идва с малко закъснение.

— Каси, това съм аз.

— Знам, че си ти. Само дето не знам кой си.

Лицето му се изпъва. Гласът му е напрегнат. Гняв? Безсилие? Не мога да определя.

— Свали автомата, Каси.

— Кой си ти, Ивън? И изобщо Ивън ли си?

Той се усмихва вяло. Свлича се на колене, поклаща се, килва се и застива.

Чакам, с автомат, насочен в тила му. Не мърда. Прескачам Хауърд и го бутвам с крак. Пак не мърда. Коленича до него с автомат в скута и търся с пръст пулса на шията му. Жив е. От бедрата надолу крачолите му са съдрани. Влажни. Пипам и подушвам пръстите си. Кръв.

Подпирам моя M16 до падналото дърво и преобръщам Ивън по гръб. Клепачите му трептят. Посяга и докосва бузата ми с кървавата си длан.

— Каси — прошепва той. — Каси от Касиопея.

— Стига — казвам аз. Виждам, че пушката му е до него и я ритвам встрани. — Тежко ли си ранен?

— Май да.

— Колко бяха?

— Четирима.

— Очисти ли ги?

Дълга въздишка. Гледа ме. Не ми трябва отговор, отговорът е в очите му.

— Естествено.

— Защото ти е жал да убиваш, но когато трябва, не ти е жал. — Стаявам дъх. Чакам да чуя какво ще каже.

Той се поколебава. Кимва. В очите му се чете болка. Извръщам глава, за да не прочете моята. „Но ти вече тръгна по този път, Каси. Няма връщане.“

— И когато трябва си смел, нали?

„Този въпрос важи и за теб, Каси. Смела ли си?“

Той спаси живота ми. Как ще иска да го отнеме? Няма логика.

Имам ли смелостта да го оставя да издъхне, след като знам, че ме е лъгал, че не е нежният Ивън Уокър, ловец по принуда, опечален син, брат и любим, а нещо, което може дори да не е човек? Имам ли смелостта да следвам Първото правило до неговия жесток и неумолим край, довършвайки го с куршум в красиво изваяното чело?

„Дрън, дрън — празни приказки.“

Започвам да разкопчавам ризата му.

— Свали тези дрехи — мърморя аз.

— Най-сетне да чуя това от теб! Благодаря ти, Господи. — Усмивка. Хулиганска. Секси.

— Я да не се занасяш! Малко се надигни. Още малко. Ето, глътни това. — Болкоуспокояващи от аптечката. Подавам му ги с шише вода и той ги преглъща жадно.

Свалям ризата му. Той вдига очи към мен. Аз избягвам погледа му. Докато събувам обувките му, той разкопчава колана си и дърпа надолу ципа. Надига се от земята, но не успява да свали панталона си — залепнал е от кръвта.

— Скъсай го — казва той. Обръща се по корем. Опитвам, но платът е жилав и хлъзгав.

— Дръж. — Той ми подава окървавен нож. Не го питам чия е кръвта.

Внимателно режа плата в промеждутъците между дупките. Страх ме е да не го порежа. После свалям крачолите — поотделно, сякаш беля банан. Ама че сравнение! И истината за Ивън е като банан. Вкусна, но трябва да отстраня обвивката.

Та, говорейки за плодове… стигнах и дотам — по-скоро той стигна дотам, до бельото си. Изправена пред темата, питам:

— Мога ли да погледна дупето ти?

— Да, изкажи се като специалист.

— О, я се гръмни. — Срязвам боксерките и ги обелвам, а той лъсва гол. Отзад е съвсем зле. Насолен с рани от шрапнел. Но иначе не е никак зле.

Потупвам го с една марля, за да попия кръвта и не преставам да се хиля. Сигурно от стреса. Какво общо има тук дупето на Ивън Уокър?

— Станал си на решето.

Той се задъхва.

— Просто опитай да спреш кървенето.

Превързвам го отзад, колкото мога.

— Можеш ли са се обърнеш по гръб? — питам аз.

— Не искам.

— Трябва да те прегледам и отпред. — „О, Боже. Отпред?“

— Там съм добре. Наистина.

Отпускам се, изтощена. Ще го приема на доверие.

— Кажи ми какво стана.

— Като те избутах, хукнах. На едно по-полегато място изпълзях. Издебнах ги и… Чу сама.

— Чух само три изстрела. А ти каза, че са четири.

— Ножа.

— Този ли?

— Този. Това по ръцете ми не е моя кръв.

— Слава Богу. — Бърша бузата си там, където ме беше пипнал. Изплювам камъчето. — Ти си Заглушител, нали?

Тишина. Каква ирония.

— Или си човек? — шепна аз. „Кажи «човек», Ивън. И го кажи, както трябва, за да не остане и капчица съмнение. Моля те, Ивън, адски ме измъчва това съмнение. Знам, че насила не се вярва, затова ме накарай да вярвам истински. Дай ми вяра. Кажи го. Кажи, че си човек.“

— Каси…

— Човек ли си?

— Разбира се, че съм човек.

Поемам дълбоко дъх. Каза го, макар и не много убедително. Не виждам лицето му. Скрито е под лакътя му. Пак няма да се отърва от ужасните съмнения. Взимам една марля и се заемам да чистя неговата — или знам ли чия — кръв от ръцете си.

— Ако си човек, защо ме лъга?

— Не съм лъгал за всичко.

— Само за важните неща.

— За тях не съм лъгал.

— Ти ли уби тримата на магистралата?

— Да.

Аз трепвам. Не очаквах от него да каже „да“. Очаквах „Ама че си параноичка! Ти майтапиш ли се?“ Вместо това получих прост и ясен отговор, все едно го попитах дали знае какво е нудистки плаж.

Следващият ми въпрос е най-труден:

— Ти ли ме простреля в крака?

— Да.

Побиват ме тръпки и кървавата марля пада между краката ми.

— Защо го направи, Ивън?

— Защото не можех да те застрелям в главата.

Аха. Ето защо.

Изваждам Люгера и го слагам в скута си. Главата му е на педя от коляното ми. Единственото, което не мога да разбера, е защо човекът с пистолета трепери като лист, а оня, който е изцяло в ръцете му, е съвсем спокоен.

— Тръгвам си — казвам аз. — Тръгвам и те оставям да умреш, както ти ме остави на магистралата.

Чакам да каже нещо.

— Няма да си тръгнеш — казва той.

— Чакам да чуя обяснението ти.

— Сложно е.

— Не, Ивън. Лъжите са сложни. Истината е проста. Защо убиваше хора по магистралата?

— Защото ме беше страх.

— Страх от какво? — питам аз.

— Че не са хора.

Въздъхвам, изравям от раницата шише вода, облягам се на дънера и отпивам жадно.

— Прострелял си тримата, мен и Бог знае кого. Защото си знаел, че сме в Четвъртата вълна. Аз съм твоя Войник с разпятие.

Той кима в сгъвката на лакътя си. Приглушен глас:

— И така може да се каже.

— Ако си искал да умра, защо просто не ме остави в пряспата?

— Не исках да умреш.

— След като ме простреля в крака и ме остави да агонизирам на магистралата.

— Беше на крака, като хукнах.

— Хукнал ли си? Защо? — Нещо не ми се връзва.

— Беше ме страх.

— Убивал си от страх. Стреля по мен пак от страх. И избяга от страх.

— Страхова невроза.

— И ме изрови от снега, донесе ме у вас, къпа ме, лекува ме, прави ми сандвичи, учи ме да стрелям и се целува с мен… за какво?

Той обръща глава, за да ме погледне с едно око.

— Знаеш ли, Каси, малко си жестока.

— Аз — жестока?

— Целият съм в кръв, а ти ме въртиш на шиш.

— Сам поиска да дойдеш с мен. — По кожата ми пробягват мравки. — Я ми кажи защо дойде? Имаш ли някакви задни мисли?

— Ти искаше да спасиш Сами, не аз. Опитах се да те разубедя. Дори предложих да отида на твое място.

Трепери. Гол е, а температурата е едва два-три градуса. Завивам го, колкото мога с якето и ризата му.

— Извинявай, Каси.

— За кое?

— За всичко. — Думите му са заваляни. Болкоуспокояващите влизат в действие.

Стискам пистолета — здраво, с две ръце. Треперя като Ивън, но не от студ.

— Убих онзи войник, защото нямах избор. А ти си скитал да търсиш жертви, ден след ден. Дебнал си в гората и си стрелял по всеки само защото би могъл да е от тях. — Кимам на себе си. Съвсем просто е. — Не може да си това, за което се представяш. Няма логика.

Искам само едно — истината. И да не чувствам нищо. Защото всяко чувство към него ще направи задачата ми далеч по-трудна или невъзможна — а когато спасявам брат ми, няма невъзможни неща.

— Какво следва? — питам аз.

— Да извадим шрапнела на сутринта.

— Имам предвид — след тази вълна. Или ти си последната вълна?

Той ме гледа с едното си незакрито око и върти глава.

— Не знам как да те убедя, че…

Опирам дулото на пистолета в слепоочието му, точно до голямото шоколадово око, вперено в мен, и изръмжавам:

— Първа вълна — шалтер. Втора — цунами. Трета — чума. Четвърта — Заглушител. Какво следва, Ивън? Каква ще е Петата вълна?

Той не отговаря. Унесъл се е.