Рик Янси
Петата вълна (48)

47.

Главен инструктор Резник е съгласен с мен и на сутринта Танка вече го няма. Отведен е в болницата за пълно психиатрично освидетелстване. Койката му остава празна цяла седмица, а нашият взвод с един човек по-малко се смъква все по-надолу и по-надолу в класацията. Никога няма да завършим и никога няма да сменим сините гащеризони с истински униформи, никога няма да прекрачим електрическата ограда с бодлива тел, за да докажем себе си, както и да си върнем поне малка част от онова, което сме загубили.

Не говорим за Танка. Все едно че не го е имало. Трябва да вярваме, че системата е съвършена, а Танка е само несъвършена брънка от системата.

Една сутрин в хангара за обработка Дъмбо ми махва да отида до масата му. Дъмбо ще става санитар, затова го карат да прави дисекции на определени трупове, обикновено трансформирани, с цел да добие познания по анатомия. Отивам при него и той мълчаливо кима с глава към трупа на масата.

Танка!

Взираме се продължително в лицето му. Очите му са отворени, сляпо втренчени в тавана. Изглежда като жив, което е смущаващо. Дъмбо се оглежда, за да се увери, че никой не ни чува, и прошепва:

— Не казвай на Флинт.

Кимам.

— Какво се е случило?

Дъмбо клати глава. Вир-вода е под качулката.

— Точно това е най-гадно, Зомби. Не мога да разбера нищо.

Поглеждам пак към Танка. Не е блед. Кожата му е леко розова, без петна. От какво е умрял? Да е изперкал допълнително? Да се е нагълтал с лекарства?

— Няма ли да го режеш? — питам аз.

— Не!!!

Гледа ме така, сякаш съм му предложил да скочи в пропаст.

Кимам. Глупава идея. Дъмбо не е лекар, а дванайсетгодишно дете. Оглеждам се.

— Махни го от масата — казвам аз. — Да не го видят. — Както не искам да го гледам и аз. Дръпвам се, защото ми се гади. Но ми минава нещо през ум и се връщам. Бутам леко брадичката на Танка и го обръщам с лице към стената. Опипвам основата на черепа му.

— Подай ми скалпела, Дъмбо.

Не съм рязал човек преди. Не ми е работа. Бъркам с два пръста в разреза и опипвам, докато не намеря малкото проследяващо устройство, имплантирано в гръбнака на Танка. Дъмбо ме гледа зяпнал.

— За следващия новобранец — обяснявам аз. — Няма смисъл да се хаби.

Тялото на Танка отива в купа до вратата на хангара, за унищожаване. Товарят го за превоз до крайната точка от земния му път — пещите, където огънят ще го погълне, пепелта му ще се смеси със сивия дим и се издигне със спиралата от прегрят въздух, за да се посипе над нас като прашинки, твърде дребни, за да ги видим или почувстваме. Танка ще остане с нас — всъщност върху нас — докато го отмием с вечерния си душ и изтече по канализацията до септичния танк, за да се смеси с екскрементите ни и се просмуче в почвата.