Рик Янси
Петата вълна (58)

57.

Соча насипа, който се спуска до реката.

— Промъквате се оттам — казвам на Катализатора. — Без да ме чакате.

Тя поклаща глава смръщено. Сега е мой ред да се разсмея:

— Стига с това кисело изражение! Ще те науча да се усмихваш, помни ми думата.

Никаква реакция.

— Няма да стане, сър!

— Имаш нещо против ли?

— Първото, с което се простих, беше усмивката.

Снегът и тъмнината я поглъщат. След нея и останалите. Чувам как Малката тихичко подсмърча, докато Дъмбо й обяснява:

— И като чуеш „бум!“, тичаш с все сила, ясно ли е?

Клякам до резервоара за гориво на камиона и се моля наум да е пълен, или още по-добре — полупразен, защото изпаренията гърмят най-добре. Опасно е да възпламеня цистерната, но от взрива в резервоара ще се взриви и тя. Надявам се.

Капачката е замръзнала. Блъскам я с приклада на автомата, стискам я с две ръце, напъвам с все сила и въртя. Изпуква и се развива с галещо ухото съскане. Ще имам на разположение десет секунди. Да броя ли? Как не, подробности. Вадя щифта на гранатата, пускам я в гърловината на резервоара и хуквам по склона. Снежните камшиците ме шибат през лицето. Спъвам се в нещо и се претъркулвам. Спирам чак долу, като удрям главата си в плочите на крайбрежната алея. Виждам снега, който се върти около мен, усещам мириса на реката и чувам глухо „ууп“. Цистерната подскача половин метър във въздуха и разцъфва като великолепно огнено кълбо, което се отразява в падащия сняг, превръщайки го в минивселена от трепкащи слънчица. Изправям се и хуквам нагоре по склона. Взводът не се вижда никъде. Лъхва ме гореща вълна, защото съм вече до камиона. Той все още е цял, цистерната му не е гръмнала. Да хвърля втора граната? Или да бягам? Снайперистът е заслепен и не ме вижда. Но ефектът няма да трае дълго.

В момента, в който вече съм пресякъл кръстовището и стъпвам на тротоара, бензинът в цистерната се възпламенява. Взривът ме отхвърля далеч напред. През трупа на първия трансформиран, та чак до стъклената врата на офис сградата. Чувам как нещо се раздира и се моля да е вратата, не органите ми. Шрапнел от огромни назъбени парчета метал лети във всички посоки със скоростта на куршум — отломките от цистерната. Чувам някой да крещи, докато обгръщам главата си с ръце и се свивам във възможно най-малка топчица. Жегата е неописуема. Сякаш съм в недрата на слънцето.

Стъклото зад мен се разлита на парчета — от едрокалибрен куршум, не от експлозията. Само метри до гаража. Давай, Зомби! Тръгвам с усилие и вървя, докато се сблъскам с Портокала, свлечен на тротоара. Кекса, на колене до него, с лице, застинало в беззвучен вик. Дърпа го за рамото. Крясъкът, който съм чул след взрива, е бил на Портокала. Нужна ми е половин секунда, за да видя защо: от гърба му стърчи парче метал с размера на чиния.

Бутам Кекса към гаража.

— Давай!

И мятам топчестото телце на Портокала на рамото си. Чувам трясък от изстрели, този път два и от стената зад мен се разлитат бетонни късчета.

Гаражът е отделен от тротоара с висока до кръста бетонна ивица. Пускам Портокала зад нея, прескачам и залягам. Дум-дум! Голямо като юмрук парче от стената прелита покрай рамото ми. Свит до Портокала, виждам как Кекса тича към стълбището. Давай и дано няма друг снайперист тук. Или тук да се е скрил третият от трансформираните.

Видът на Портокала не е обнадеждаващ. Колкото по-скоро го кача при Дъмбо, толкова по-добре.

— Редник Портокал — дишам аз в ухото му. — Забранявам ти да умираш, ясно ли е?

Той кима, вдишва леденостуден въздух и го издишва затоплен от тялото си. Но е бял като снега, който се носи на талази в златистата светлина. Мятам го пак на рамо и приведен дотолкова, че да не падна, хуквам към стълбището.

Прескачам стъпала и стигам до третия етаж, където заварвам взвода наклякал зад първия ред коли, на метър от стената, зад която е сградата със снайпериста. Дъмбо е коленичил до Малката, превързва я. Панталонът й е раздран, с огромно петно кръв там, където куршумът е засегнал прасеца й. Дъмбо й слага марля, оставя я на Катализатора и се втурва към Портокала. Флинтстоун клати глава към мен.

— Казах ти да се връщаме. — Гледа злобно. — Ето ти последствията.

Не му обръщам внимание. Питам Дъмбо.

— Как е?

— Не е добре.

— Направи го да е добре.

Обръщам се към Малката, която е заровила лице в скута на Катализатора и тихо скимти.

— Раната е повърхностна — казва Катализатора. — Не й пречи да се движи.

Кимам. Портокала — почти убит. Малката — ранена. Флинтстоун — готов за бунт. Снайперист в сградата срещу нас и вероятно стотици, готови да му се притекат на помощ. Трябва да сътворя чудо и то веднага.

— Той знае къде сме, което значи, че нямаме много време. Опитай се да му видиш сметката.

Тя кима, но няма как да остави Малката. Протягам ръце, влажни от кръвта на Портокала: „дай ми я.“ Малката се свива на клъбце. Не ме иска. Соча с глава улицата и заповядвам:

— Кекс, тръгваш с Катализатора. Онзи кучи син там… вижте му сметката.

Катализатора и Кекса се гмурват между две коли и изчезват. Галя Малката по главата, за да я успокоя. Баретата й я няма, изчезнала е в бъркотията. Гледам как Дъмбо предпазливо се мъчи да извади осколката от гърба на Портокала. Той вие от болка, впит с нокти в пода. Объркан, Дъмбо се обръща към мен. Кимам. Трябва да я извади.

— Давай, Дъмбо. Изведнъж. Бавно е по-болезнено.

И той дърпа.

Портокала се превива като животно, а крясъците му отекват между стените на гаража. Дъмбо хвърля назъбеното парче метал встрани и светва, за да огледа зейналата рана.

С изкривено от ужас лице обръща ранения по гръб. Ризата на Портокала е напоена с кръв. Шрапнелът е влязъл откъм гърба и е излязъл от предната част на тялото му.

Флинт не издържа, пропълзява встрани и повръща. Малката гледа като онемяла. Малката, която пищеше от радост по време на учебните стрелби. Малката, която си пееше в хангара за обработка, кръвожадната малка хищница припада.

Портокала си отива. Търси ме с очи, докато Дъмбо се опитва да спре кръвоизлива от раната в стомаха му.

— Какво да направя за теб, редник? — питам.

— Викат ми така…

Дъмбо маха напоената с кръв превръзка и слага нова. Гледа ме. Няма нужда да казва нищо. Не и на мен. Не и на Портокала.

Пускам Малката и коленича до главата на Портокала. Дъхът му мирише на кръв и шоколад.

— … защото… съм дебел… — на пресекулки изрича той. Разплаква се.

— Я остави тези глупости — казвам му строго аз.

Той шепне нещо. Доближавам ухо до устата му.

— Но се казвам Кени.

Сякаш ми споделя ужасна тайна, която е пазил цял живот.

Очите му се вперват безизразно в тавана. Отишъл си е.