Рик Янси
Петата вълна (59)

58.

Малката е като обезумяла. Свита на топка с чело, опряно в коленете й. Викам Флинт, за да я наглежда. Трябва да разбера какво става с Кекса и Катализатора. Флинт има вид, сякаш иска да ме убие с голи ръце.

— Ти даде тази идиотска заповед! — ръмжи той.

— Стой тук при Малката.

Дъмбо бърше от ръцете си кръвта на Портокала, впрочем не — кръвта на Кени.

— Готов, съм, сержант — казва той уж спокойно, но ръцете му треперят.

— Сержант! — плюе гневно Флинтстоун. — И сега какво, господин сержант?

Правя се, че не го чувам и се промъквам до стената, където заварвам Кекса да клечи до Катализатора. Тя е на колене, наднича иззад ръба на стената към отсрещната сграда. Свивам се до нея, като избягвам въпросителния поглед на Кекса.

— Портокала спря да крещи — казва Катализатора, без да откъсва очи от сградата.

— Казвал се Кени — казвам аз. Катализатора кима, разбира ме веднага. Кекса — една-две минути по-късно. Пролазва встрани и се вкопчва в бетона. Диша накъсано.

— Нямаше избор, Зомби — казва Катализатора. — Иначе всички щяхме да сме на оня свят. При Кени.

Звучи успокоително. Същото си казах и аз. Гледам я и се чудя защо, като има по-добри, Вош даде на мен сержантски вензели.

— Е? — питам.

Тя кима към отсрещната сграда.

— Дебна лалугера.

Внимателно се надигам. В светлината на догарящия огън виждам фасада с изпочупени стъкла, лющеща се бяла боя и плосък покрив, един етаж над нас. Неясна сянка, която може и да е гръмоотвод. Друго не мога да различа.

— Къде е? — питам шепнешком.

— Току-що залегна. Лежи, надига се и пак ляга. Къса ми нервите.

— Един ли е?

— Само един видях.

— Свети ли?

Тя поклаща глава.

— Не, Зомби. Не е трансформиран според уреда.

Дъвча устна.

— Кекса видя ли го?

Тя кимва.

— Не свети.

Очите й ме прорязват като ножове.

— Може да не е стрелял той… — казвам аз.

— Видях оръжието му — казва тя. — Снайпер.

Тогава защо не свети? Онези на улицата светеха! А бяха дори по-далеч.

Все едно — свети или не, той иска да ни убие. И не можем да мръднем оттук, без да го неутрализираме. А трябва да се измъкнем преди онзи, който се изплъзна, да се върне с подкрепления.

— Не са ли хитри? — обажда се Катализатора, сякаш е прочела мислите ми. — С човешки лица и иди разбери кой е истински. Изводът? Карай наред, за да не си ти прекараният.

— Значи той ни мисли за трансформирани!

— Или стреля наред, за по-сигурно.

— Но той стреля по нас, а не по тримата. Бяха под носа му, а той хукна да гони нас. Няма логика.

И тя като мен няма отговор. Но, за разлика от мен, отговорът не я вълнува особено.

— Карай наред, за да си сигурен — повтаря ми тя натъртено.

Хвърлям око на Кекса, който ме гледа въпросително. Чака заповед, но моментът не е за заповеди.

— Ще го уцелиш ли оттук? — питам аз Катализатора.

Тя поклаща глава.

— Твърде далече е. Само ще се издам.

Прибягвам до Кекса.

— Оставаш тук. След десет минути откриваш стрелба. Ще ни прикриваш, докато бягаме. — Гледа ме кротко и покорно като овца. — Редник, ти устав не си ли учил? Какво следва да кажеш в случая? Кекса мига. — „Да, сър!“ — казвам аз строго. Той кима. — На глас бе, човек, не с кимане!

Напразни усилия.

Когато двамата с Катализатора се връщаме при останалите, Портокала го няма. Набутали го в една кола. По идея на Флинт. Той и нас би набутал там, ако можеше.

— Тук сме добре. Траем си и чакаме хеликоптера.

— В случая е важно само едно мнение, редник Флинт — казвам му.

— Да поискаме ли от Портокала мнение за мнението ти?

— Флинтстоун — казва Катализатора. — Споко. Зомби е прав.

— Докато двамата се набутате в засада и ще се окаже, че не е прав.

— След което ме заместваш и правиш каквото искаш. Но не и сега. Дъмбо, поверявам ти Малката. — Стига да я отделим от Катализатора. Вкопчила се е в крака й като пиявица. — Ако не се върнем до половин час, можете да ни отпишете.

При което Катализатора — бидейки Катализатор — казва:

— Как няма да се върнем, бе!