Рик Янси
Петата вълна (63)

62.

— Това е голяма, ама голяма каша! — ми казва Флинтстоун. — Резник е стрелял по нас?

Насядали сме по бетонния парапет в гаража. Катализатора и Кекса по фланговете държат под око улицата долу. Дъмбо е от едната ми страна, Флинт от другата. Малката между тях притиска глава в гърдите ми.

— Резник е от тях — повтарям му го за трети път аз. — „Кемп Хейвън“ е техен. Ползвали са ни за…

— Стига глупости, Зомби! По-параноична фантасмагория не съм чувал досега! Широкото лице на Флинтстоун е като червено цвекло. Моновеждата му подскача. — Убил си старшия ни инструктор! Който искал да ликвидира нас! Които сме на мисия да убиваме извънземни! Ваша работа, но за мен това е върха. Просто е върха!

Скача на крака и ме заплашва с юмрук.

— Връщам се на мястото за евакуация и чакам да ме приберат. Това вашето е… — Търси подходяща дума, но се задоволява с „глупости“.

— Флинт — казвам аз, басово и уверено. — Седни!

— Луда работа! Ти си превъртял! „Дороти“! Дъмбо, Кекс, вие връзвате ли му се? Не вярвам да му се връзвате.

Вадя сребристия уред от джоба си. Отварям го. Бутам му го в лицето.

— Виждаш ли зелената точка тук? Това си ти. — Плъзгам курсора по екрана и маркирам номера му. Зеленият бутон започва да мига. — Знаеш ли какво ще стане, ако го натисна сега?

Това е едно от нещата, които ви държат будни през нощта, цял живот. Иска ви се да не са се случвали.

Флинтстоун скача и грабва уреда от ръката ми. Можеше и да го стигна, ако не беше Малката в скута ми. Тя ме забави. Единственото, което успях да направя, преди той да натисне бутона, бе да изкрещя: „Не!“

Главата на Флинтстоун се отмята назад, сякаш някой го е ударил в челото. Устата му зейва, очите му се превъртат в орбитите.

Пада като подкосен, като марионетка с прерязани конци.

Малката пищи. Катализатора я дръпва от мен и аз коленича до Флинт. Излишно е, но проверявам пулса му. Мъртъв е. Всъщност, достатъчно е да погледна към дисплея на уреда, който той все още стиска. Към червената точка на мястото на зелената.

— Права си била — казвам през рамо на Катализатора.

Дръпвам уреда от безжизнената ръка на Флинтстоун. Моята се тресе. Паника. Объркване. Но най-вече гняв. Яд ме е на Флинт. За малко да го фрасна в едрата, мазна мутра.

Зад мен Дъмбо пита:

— Какво ще правим сега, сержант?

И той е в паника.

— Сега ще извадиш имплантите на Кекса и Малката.

Гласът му се качва с една октава:

— Аз?!

Моят слиза с една октава:

— Нали си санитар! Катализатора ще извади твоя.

— Добре, но после какво ще правим? Не можем да се приберем. Къде ще идем?

Катализатора ме гледа. Все по-добре разчитам израженията й. Тази полуотворена уста значи, че знае какво ще кажа. Дали наистина? Само тя си знае.

— Няма да се прибереш, Дъмбо.

— Искаш да кажеш — ние няма да се приберем — поправя ме Катализатора. — Ние, Зомби.

Ставам. Отнема ми цяла вечност, докато се изправя. Отивам при нея. Вятърът вее косата й като черно знаме.

— Има още един — казвам аз.

Тя поклаща глава рязко. Бретонът й се полюшва очарователно.

— Фъстъка ли? Зомби, няма как да се върнем за него. Чисто самоубийство е.

— Не мога да го оставя. Дадох обещание. — Искам да обясня, но дори не знам откъде да почна. Как мога да го опиша с думи? Невъзможно е. Това е като да намериш началото на кръга.

Или първото звено на една сребърна верижка.

— Веднъж избягах — казвам най-сетне аз. — За нищо на света няма да го направя втори път.