Рик Янси
Петата вълна (34)

33.

Това място не прилича на Рай. Няма характерното излъчване.

Вървя в гъста мъгла от бяло безжизнено нищо. Мъртво пространство. Без звук. Липсва дори звукът от дишането ми. Всъщност, аз дори не знам дали дишам. А справочникът „Как да разбера дали съм жив?“ отдава на този въпрос първостепенно значение.

Знам, че има някой при мен. Не мога да го видя, чуя, докосна или подуша, но знам, че е тук. Не знам откъде знам, че той е той, но знам. Наблюдава ме. Стои неподвижен, докато напредвам през бялата мъгла, но необяснимо защо разстоянието между нас си остава същото. Това, че той е там и ме наблюдава, не ме плаши. Нито пък ме успокоява. Просто е факт, като мъглата. Картината се състои от мъгла, недишащата аз и този с мен, който неотлъчно ме наблюдава.

Когато мъглата се вдига, няма никой. Аз съм в легло с балдахин под три ката завивки с леко ухание на кедър. Бялото нищо избледнява и се заменя от топлата жълта светлина на петролна лампа, поставена върху нощното шкафче до леглото ми. Надигам леко глава и виждам люлеещ се стол, свободно стоящо огледало в цял ръст и дъсчените врати на гардероб. Към ръката ми е прикрепена тръбичка, която завършва в торба с бистра течност, увесена на метална кука.

Трябват ми няколко минути, за да възприема новото си обкръжение, факта, че от кръста надолу съм безчувствена, и ултра-мега-объркващия факт, че определено не съм починала.

Протягам ръка и пръстите ми напипват марли и бинтове, усукани около коляното ми. Чудя се дали имам прасец и стъпало, защото не чувствам нищо под превръзките. Но не мога да пипна толкова надалеч, без да седна, а да седна, е изключено. Май единствените работоспособни телесни части са ръцете ми. Използвам ги, за да отметна завивките и леко потръпвам от хладния въздух. Облечена съм в шарена памучна нощница. Ха, нощница! Под която, разбира се, съм гола. Което, разбира се, означава, че в някакъв момент между свалянето на дрехите ми и обличането на нощницата съм била съвсем гола. Което пък означава — ама съвсем гола!

Ултра-мега-объркващ факт номер две.

Завъртам глава наляво: скрин, маса, лампа. Вдясно: прозорец, маса, стол. И мечока, блажено опънат на възглавницата до мен и загледан замислено в тавана.

Мечо, къде сме, бе?

Дъските на дюшемето похлопват леко. Някъде под мен се затръшва врата. Хръс-хръс, стържене на груби обувки върху гол дървен под. После тишина. Пълна тишина, ако не броим блъскането на сърцето в ребрата ми — а трябва да го броим, защото е по-силно и от звуковите бомби на Мазния.

Туп, туп, туп. Все по-силно с всяко следващо „туп“.

Някой се качва по стълбите.

Опитвам се да седна. Не става. Надигам се на десет сантиметра от възглавницата и толкова. Къде ми е автомата? Къде ми е Люгера? Някой е пред вратата, а аз не мога да мръдна. Но дори и да можех, имам на разположение само това глупаво мече. Какво мога да направя с него? Да гушкам нападателя, докато го задуша?

Нямаш ли какво да правиш, не прави нищо. Преструвай се на умрял. Тактиката на опосума.

Гледам как вратата се отваря през свитите си на цепки очи. Виждам червена карирана риза, широк кафяв колан и сини джинси. Две големи, силни ръце с грижливо подрязани нокти. Старая се да дишам тихо и равномерно, докато той стои до мен и проверява системата. С гръб е и виждам задницата му. После се обръща, снижава се и мога да видя лицето му, докато сяда в люлеещия се стол до огледалото. Неговото, и моето, отразено в огледалото. Дишай, Каси, дишай. Има добро лице, не прилича на човек, който ти мисли зло. Ако ми мислеше, щеше ли да ме доведе тук, да ми сложи система, чисти и приятни завивки… Е, съблякъл ме и ми е намъкнал пижама… много ясно, кой знае колко съм била мръсна, как няма да ме преоблече! И мириша на чисто… малко, като че ли на люляк… което значи — мили Боже, че и ме е изкъпал при това?

Мъча се да дишам равномерно, което не ми се удава особено добре.

Тогава притежателят на доброто лице казва:

— Знам, че си будна.

След като не казвам нищо, той продължава:

— Знам, че ме гледаш, Каси.

— Откъде знаеш името ми?

Грача. Гърлото ми е като облепено с шкурка. Отварям очи. Сега вече го виждам по-ясно. Правилно съм преценила лицето му. Добро, гладко, малко напомня на Супермен. Сигурно е на осемнайсет или деветнайсет, с широки рамене, силни ръце и — о, Боже — тези красиви длани с перфектно поддържани кожички на ноктите! Е, казвам си, можеше и да е по-лошо. Можеше да ме спаси някой перверзен чичка с шкембе, който държи покойната си майка изсушена на тавана.

— От шофьорската ти книжка — казва той. Не става. Седи на стола с лакти на колене и наведена глава, което по-скоро е срамежливо, отколкото заплашително. Гледам отпуснатите му ръце и си ги представям как държат топла, влажна кърпа и обхождат всеки сантиметър от тялото ми. Чисто голото ми тяло.

— Аз съм Ивън — казва той. — Ивън Уокър.

— Здравей — казвам му.

Той се разсмива, сякаш съм казала нещо смешно.

— Здрасти — отговаря ми.

— Мога ли да знам къде се намирам?

— В спалнята на сестра ми.

Дълбоките му очи са шоколадово кафяви, като косата му, малко тъжни и въпросителни, като на кученце.

— Тя…?

Той кимва. Потрива бавно ръце.

— Цялото семейство. А твоето?

— Всички, освен малкия ми брат. Това… хм, не е мое мече, негово е.

Той се усмихва. Усмивката му е добра, като лицето му.

— Много хубав мечок.

— Изглеждаше по-добре.

— Както повечето неща.

Предполагам, че говори за света като цяло, а не за тялото ми.

— Как ме намери? — питам аз.

Той поглежда встрани, но връща погледа си. Шоколадови очи като на изгубено кученце.

— Птиците.

— Какво птиците?

— Мишелови. Видя ли ги да обикалят, ходя да проверя. Нали се сещаш. В случай че…

— Аха, ясно. — Прекъсвам го. — И си ме довел тук, сложил си ми система… откъде я взе?! И си ме съблякъл и си ме чистил…

— Честно казано, не вярвах, че си жива, а после не повярвах, че оживя. — Той потри ръце. Студ? Нерви? В моя случай — и двете. — Системата просто ми беше под ръка. Надали е тактично да го казвам, но всеки път, като се прибирах, очаквах да те заваря мъртва. Толкова беше зле.

Той бърка в джоба на ризата си, а аз кой знае защо трепвам. Той го забелязва и ми се усмихва окуражително. Изважда късче смачкан метал с големина на куршум.

— Ако те беше ударило на което и да било друго място, щеше да си мъртва. — Върти куршума между показалеца и палеца си. — Откъде може да се е дянало?

Свивам рамене. Без да искам. Но си спестявам театралните възклицания.

— От пушка.

Той поклаща глава. Мисли, че не схващам. Май не разбира от сарказъм. Ако е така, лошо. Това е обичайният ми начин на изразяване.

— Чия пушка?

— Знам ли… на Другите. Няколко от тях, представяйки се за войници, убиха баща ми и всички в лагера. Останах само аз. Е, ако не броим Сами и децата.

Той ме гледа, сякаш съм изперкала.

— Какво стана с децата?

— Откараха ги. С училищни автобуси.

— Училищни автобуси? — Клати глава. — Извънземни с училищни автобуси? — Май всеки момент ще се разсмее. Сигурно доста съм се зазяпала в устните му, защото той нафукано ги изтрива с опакото на дланта си. — Откараха ги… къде?

— Не знам. Казаха, че ги водят в „Райт-Патерсън.“ Но…

— „Райт-Патерсън“… Военновъздушната база? Чух, че е изоставена.

— Знае ли човек на кого да вярва. Те са ни врагове.

Преглъщам. Гърлото ми е пресъхнало.

Ивън Уокър май е от хората, които забелязват, всичко, защото казва:

— Искаш ли нещо за пиене?

— Не съм жадна. — Лъжа. Това пък защо? За да се направя на важна? Или за да го задържа на стола — защото е първият човек, с когото разговарям от седмици, ако не се брои Мечо, а той не трябва да се брои.

— Защо са взели децата?

Очите му сега са големи и кръгли, като на Мечо. Трудно е да се каже коя е най-привлекателната му черта. Нежните шоколадови очи или изящните му скули? Може би гъстата коса… начина, по който пада над челото му, като се навежда към мен.

— Не знам истинската причина, но сигурно е много добра за тях и много лоша за нас.

— Мислиш ли, че… Той не успява да довърши въпроса, или по-скоро не иска, за да ми спести отговора. Поглежда плюшеното мече на Сами.

— Какво? Че братчето ми е мъртво? Не, мисля, че е жив. Иначе защо трябваше да отделят децата, преди да унищожат останалите? Взривиха целия лагер с някаква странна зелена бомба.

— Чакай малко — казва той и ме спира с ръка. — Зелена?

— Това едва ли е най-важното.

— Но все пак, защо зелена?

— Зелена… като парите, тревата, дъбовите листа… и бомбите на извънземните. Как, по дяволите, мога да знам защо?

Той се разсмива. Кротко, по-скоро притеснително. Като се усмихва, дясното ъгълче на устните му подскача по-високо от лявото.

Ама и аз… как съм го зяпнала.

Чудно защо, но това, че ме е спасило толкова красиво момче, с големи, силни ръце и очарователна усмивка, е най-смущаващата ми случка от началото на Пришествието.

Споменът за случилото се в лагера ме кара да потръпвам, поради което решавам да сменя темата. Поглеждам към завивката си. Прилича на ръкоделие. В съзнанието ми пробягва образ на възрастна жена, сведена над плетивото си. И кой знае защо, ми се доплаква.

— От колко време съм тук? — питам тихо.

— Утре става една седмица.

— Наложи ли се да… — Не знам как точно да довърша.

За щастие, не е нужно.

— Ампутирам крака ти ли? Не. Куршумът само е закачил коляното. Ще ходиш, но може да е засегнат някой нерв.

— А, нищо — казвам аз. — Малко по малко свиквам с тези работи.