Рик Янси
Петата вълна (15)

14.

На шестия ден в лагера за първи път видях безпилотен самолет.

Лъскав и сив в ясното следобедно небе.

Имаше много викове и тичане, хората грабнаха оръжията, махаха с шапки и ризи или просто буйстваха: плачеха, скачаха, прегръщаха се и се ръкуваха. Мислеха, че са спасени. Хъчфилд и Брогдън се опитаха да въведат ред, но не успяха. Безпилотният самолет прекоси небето и изчезна зад дърветата, после се върна, летейки по-бавно този път. От земята изглеждаше като дирижабъл. Хъчфилд и татко, сбутани във вратата на бараката, го наблюдаваха, като си подаваха един бинокъл напред-назад.

— Няма крила. Няма отличителни знаци. И как само мина! Като стрела! Ако не са пуснали някой секретен самолет, няма как това да е нещо земно.

Докато говореше, Хъчфилд блъскаше с юмрук в такт с думите си.

Татко се съгласи. Набутахме се като овце в бараката. Татко и Хъчфилд продължиха да висят на вратата и да си разменят бинокъла.

— Това извънземните ли са? — попита Сами. — А, Каси? Идват ли?

— Шшшт.

Огледах се и улових погледа на Мазния. Двайсет минути, показа ми със знаци той.

— Дойдат ли, ще ги размажа — прошушна Сами. — Хватки, ритници, ще ги избия всичките!

— Само така — казах аз и нервно погладих с ръка косата си.

— Не ме е страх — каза той. — Ще ги убия заради това, че убиха майка ми.

Безпилотният самолет изчезна — право нагоре, както каза по-късно татко. За секунда.

Ние реагирахме на безпилотния самолет както би реагирал всеки.

Изперкахме.

Някои хукнаха. Грабнаха какво можеха да носят и се втурнаха в гората. Някои бяха само с дрехите на гърба си и със страха. Каквото и да кажеше Хъчфилд, не можеше да ги спре.

Останалите се гушихме в бараките до вечерта, след което паниката избухна с нова сила. Бяха ли ни забелязали? Каква щеше да дойде след тях — щурмоваци, армия от клонинги или механични паяци? Щяха ли да ни изпарят с лазерни оръдия? Беше тъмно като в катран. Не виждахме и на крачка пред носа си, защото не смеехме да запалим газовите лампи. Трескав шепот. Приглушен плач. Сгушени на койките, скачахме при всеки звук. Хъчфилд прати най-добрите стрелци да дежурят. Мръдне ли нещо — стреляй. Никой да не напуска лагера без разрешение. И Хъчфилд не даде разрешение.

Тази нощ ни се стори безкрайна.

Татко дойде при мен в тъмното и бутна нещо в ръцете ми.

Зареден полуавтоматичен Люгер.

— Нали не харесваш оръжия — прошепнах аз.

— Много неща не харесвах.

Една жена почна да се моли. Наричахме я Майка Тереза. Големи крака. Мършави ръце. Избеляла синя рокля. Рядка сива коса. Някъде по трасето беше изгубила зъбните си протези. Вечно с броеница и в диалог с Исус. Няколко човека подхванаха молитвата й. После още няколко. „Прости ни греховете ни, както и ние прощаваме на враговете си.“

Което беше подходящ момент за единствения атеист в лагера и смъртен враг на Майка Тереза, професор Докинс, да извика:

— Особено на тези от извънземен произход!

— Ще гориш в ада! — провикна се някой в тъмното.

— Че каква е разликата? — не остана длъжен Докинс.

— Тихо! — сгълча ги Хъчфилд откъм вратата. — Стига с тия молитви, моля ви се!

— Това е Божието наказание — продължи да хлипа Майка Тереза.

Сами се претърколи към мен в леглото. Скрих пистолета между краката си. Страх ме бе да не го вземе и да ме гръмне по невнимание.

— Хора, млъквайте — казах. — Плашите брат ми.

— Не ме е страх — каза Сами. Въртеше юмруче в тениската ми. — Теб страх ли те е, Каси?

— Да — казах аз. Целунах го по главата. Косата му миришеше малко кисело. Съмне ли, ще я измия.

Ако сме живи на сутринта.

— Не те е страх! — каза той. — Ти никога не се плашиш.

— Но сега като нищо ще напълня гащите.

Той се изкиска. Лицето му беше топло, сгушено в дланта ми. Ами ако има температура? Тя е първият признак. Ставам параноичка. Ако беше податлив, досега да се е заразил сто пъти. Червеното цунами не чака, ако нямаш имунитет. Сигурно Сами има. Иначе досега да е умрял.

— Сложи си памперс! — подкачи ме той.

— Ще сложа, ами!

— „… крачейки през долината, в сянката на смъртта…“

Тая нямаше намерение да спре. Чувах потракването на броеницата й в тъмното. Докинс си тананикаше „Трите слепи мишки“^[1], в опит да я заглуши. Не можах да реша кое повече ме дразни — фанатизма или цинизма.

— Мама каза, че те може и да са ангели — рече внезапно Сами.

— Кои? — попитах аз.

— Извънземните. Когато се появиха за пръв път, я запитах дали идват да ни убият и тя каза, че това може изобщо да не са извънземни. Може да са небесни ангели, като тези от Библията, дето говорили на Авраам, на Мария, на Исус и на всички.

— Хубаво ни поговориха! — казах аз.

— Убиха мама.

Той се разплака.

„… Ти ми застла трапеза пред очите на неприятелите ми…“

Целунах го по главата и потрих ръцете му.

„… Ти помаза главата ми с масло…“

— Каси, Бог мрази ли ни?

— Не. Не знам.

— Дали мрази мама?

— Разбира се, че не. Мама беше добър човек.

— Тогава защо я остави да умре?

Поклатих глава. Беше като налята с олово.

„… Чашата ми преля…“

— Защо Бог позволи на извънземните да дойдат и да ни убият? Защо не ги спря?

— Може би — прошепнах бавно аз. Дори езикът ми тежеше — може би ще го направи.

„… Само благост и милост ще ме следват през всичките дни на живота ми…“

— Не ме давай на тях, Каси. Не искам да умра.

— Ти няма да умреш, Самс.

— Обещаваш ли?

Обещах.