Метаданни
Данни
- Серия
- Петата вълна (1)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Fifth Wave, 2013 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Пламен Кирилов, 2013 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- XXI век
- Екранизирано
- Извънземен (разум)
- Линейно-паралелен сюжет
- Пришълец
- Четиво за тийнейджъри (юноши)
- Оценка
- 4,6 (× 13 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране
- vesi_libra (2017)
- Разпознаване, корекция и форматиране
- ventcis (2014)
Издание:
Автор: Рик Янси
Заглавие: Петата вълна
Преводач: Пламен Кирилов
Език, от който е преведено: английски (не е указано)
Издание: първо
Издател: „Егмонт България“
Град на издателя: София
Година на издаване: 2013
Тип: роман
Националност: американска (не е указана)
Печатница: „Инвестпрес“ АД
Редактор: Лиза Балтова
Коректор: Лиза Балтова
ISBN: 978-954-270-964-0
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1934
История
- — Добавяне
14.
На шестия ден в лагера за първи път видях безпилотен самолет.
Лъскав и сив в ясното следобедно небе.
Имаше много викове и тичане, хората грабнаха оръжията, махаха с шапки и ризи или просто буйстваха: плачеха, скачаха, прегръщаха се и се ръкуваха. Мислеха, че са спасени. Хъчфилд и Брогдън се опитаха да въведат ред, но не успяха. Безпилотният самолет прекоси небето и изчезна зад дърветата, после се върна, летейки по-бавно този път. От земята изглеждаше като дирижабъл. Хъчфилд и татко, сбутани във вратата на бараката, го наблюдаваха, като си подаваха един бинокъл напред-назад.
— Няма крила. Няма отличителни знаци. И как само мина! Като стрела! Ако не са пуснали някой секретен самолет, няма как това да е нещо земно.
Докато говореше, Хъчфилд блъскаше с юмрук в такт с думите си.
Татко се съгласи. Набутахме се като овце в бараката. Татко и Хъчфилд продължиха да висят на вратата и да си разменят бинокъла.
— Това извънземните ли са? — попита Сами. — А, Каси? Идват ли?
— Шшшт.
Огледах се и улових погледа на Мазния. Двайсет минути, показа ми със знаци той.
— Дойдат ли, ще ги размажа — прошушна Сами. — Хватки, ритници, ще ги избия всичките!
— Само така — казах аз и нервно погладих с ръка косата си.
— Не ме е страх — каза той. — Ще ги убия заради това, че убиха майка ми.
Безпилотният самолет изчезна — право нагоре, както каза по-късно татко. За секунда.
Ние реагирахме на безпилотния самолет както би реагирал всеки.
Изперкахме.
Някои хукнаха. Грабнаха какво можеха да носят и се втурнаха в гората. Някои бяха само с дрехите на гърба си и със страха. Каквото и да кажеше Хъчфилд, не можеше да ги спре.
Останалите се гушихме в бараките до вечерта, след което паниката избухна с нова сила. Бяха ли ни забелязали? Каква щеше да дойде след тях — щурмоваци, армия от клонинги или механични паяци? Щяха ли да ни изпарят с лазерни оръдия? Беше тъмно като в катран. Не виждахме и на крачка пред носа си, защото не смеехме да запалим газовите лампи. Трескав шепот. Приглушен плач. Сгушени на койките, скачахме при всеки звук. Хъчфилд прати най-добрите стрелци да дежурят. Мръдне ли нещо — стреляй. Никой да не напуска лагера без разрешение. И Хъчфилд не даде разрешение.
Тази нощ ни се стори безкрайна.
Татко дойде при мен в тъмното и бутна нещо в ръцете ми.
Зареден полуавтоматичен Люгер.
— Нали не харесваш оръжия — прошепнах аз.
— Много неща не харесвах.
Една жена почна да се моли. Наричахме я Майка Тереза. Големи крака. Мършави ръце. Избеляла синя рокля. Рядка сива коса. Някъде по трасето беше изгубила зъбните си протези. Вечно с броеница и в диалог с Исус. Няколко човека подхванаха молитвата й. После още няколко. „Прости ни греховете ни, както и ние прощаваме на враговете си.“
Което беше подходящ момент за единствения атеист в лагера и смъртен враг на Майка Тереза, професор Докинс, да извика:
— Особено на тези от извънземен произход!
— Ще гориш в ада! — провикна се някой в тъмното.
— Че каква е разликата? — не остана длъжен Докинс.
— Тихо! — сгълча ги Хъчфилд откъм вратата. — Стига с тия молитви, моля ви се!
— Това е Божието наказание — продължи да хлипа Майка Тереза.
Сами се претърколи към мен в леглото. Скрих пистолета между краката си. Страх ме бе да не го вземе и да ме гръмне по невнимание.
— Хора, млъквайте — казах. — Плашите брат ми.
— Не ме е страх — каза Сами. Въртеше юмруче в тениската ми. — Теб страх ли те е, Каси?
— Да — казах аз. Целунах го по главата. Косата му миришеше малко кисело. Съмне ли, ще я измия.
Ако сме живи на сутринта.
— Не те е страх! — каза той. — Ти никога не се плашиш.
— Но сега като нищо ще напълня гащите.
Той се изкиска. Лицето му беше топло, сгушено в дланта ми. Ами ако има температура? Тя е първият признак. Ставам параноичка. Ако беше податлив, досега да се е заразил сто пъти. Червеното цунами не чака, ако нямаш имунитет. Сигурно Сами има. Иначе досега да е умрял.
— Сложи си памперс! — подкачи ме той.
— Ще сложа, ами!
— „… крачейки през долината, в сянката на смъртта…“
Тая нямаше намерение да спре. Чувах потракването на броеницата й в тъмното. Докинс си тананикаше „Трите слепи мишки“[1], в опит да я заглуши. Не можах да реша кое повече ме дразни — фанатизма или цинизма.
— Мама каза, че те може и да са ангели — рече внезапно Сами.
— Кои? — попитах аз.
— Извънземните. Когато се появиха за пръв път, я запитах дали идват да ни убият и тя каза, че това може изобщо да не са извънземни. Може да са небесни ангели, като тези от Библията, дето говорили на Авраам, на Мария, на Исус и на всички.
— Хубаво ни поговориха! — казах аз.
— Убиха мама.
Той се разплака.
„… Ти ми застла трапеза пред очите на неприятелите ми…“
Целунах го по главата и потрих ръцете му.
„… Ти помаза главата ми с масло…“
— Каси, Бог мрази ли ни?
— Не. Не знам.
— Дали мрази мама?
— Разбира се, че не. Мама беше добър човек.
— Тогава защо я остави да умре?
Поклатих глава. Беше като налята с олово.
„… Чашата ми преля…“
— Защо Бог позволи на извънземните да дойдат и да ни убият? Защо не ги спря?
— Може би — прошепнах бавно аз. Дори езикът ми тежеше — може би ще го направи.
„… Само благост и милост ще ме следват през всичките дни на живота ми…“
— Не ме давай на тях, Каси. Не искам да умра.
— Ти няма да умреш, Самс.
— Обещаваш ли?
Обещах.