Рик Янси
Петата вълна (56)

55.

— Каси? — казва той и ме сграбчва, за да не падна. — Какво правиш тук?

Поглежда през рамото ми към плевнята.

— Стори ми се, че чух шум.

Тъпо. Сега ще иде да провери. Но за друго не се сетих в първия момент. За да съм жива в следващите пет минути, трябва да мисля, преди да издрънкам глупостите, които спонтанно са ми хрумнали. Сърцето ми бие лудо. Чак ушите ми звънят.

— И си решила, че…? Каси, нямаш работа навън през нощта.

Кимам и се насилвам да го погледна в очите. Ивън Уокър, Орловото Око.

— Знам, че е глупаво. Но те нямаше дълго време и…

— Дебнах един елен.

Стои като голяма, Ивънообразна сянка пред мен, въоръжена сянка на фона на един милион слънца.

„Елен! Как ли не, вярвам ти.“

— Да се прибираме, а? Умирам от студ.

Той не се мърда. Гледа в плевнята.

— Проверих — казвам аз, опитвайки се да звуча естествено. — Плъхове.

— Плъхове?

— Да. Плъхове.

— Чула си плъхове? В хамбара? Чак от къщата?

— Не. Как бих могла да ги чуя чак оттам! — Едно театрално врътване би било по-уместно в случая от нервния смях, който се изплъзва от устата ми. — Бях на верандата, излязох за малко въздух.

— И си ги чула от верандата?

— Бяха едрички. — Закачлива усмивка. Или поне си мисля, че е това, докато го тегля към къщата. Все едно дърпам бетонен кол. Ако влезе в обора и види автомата с мен е свършено. Защо го оставих открит, по дяволите?

— Ивън, няма нищо. Хвана ме страх и толкова.

— Добре.

Той затваря хамбара и тръгваме към къщата. Ръката му е на раменете ми. Сваля я чак на верандата.

Давай, Каси! Скок вдясно, Люгера, с две ръце, коленете присвити и плавно дърпаш спусъка. Плавно, не рязко. Давай!

Влизаме в топлата кухня. Възможността е изпусната.

— Не виждам елен — казвам аз.

— Няма.

Окача пушката на стената и смъква якето си. Бузите му са алени от студа.

— Да не си стрелял по друго — питам аз. — И да ми се е счул изстрела.

Той поклаща глава.

— Не съм стрелял по нищо.

Духа на ръцете си. Следвам го в хола, където той се навежда пред камината, за да се сгрее. Стоя до дивана, зад гърба му.

Втората ми възможност да го убия. Ще го уцеля, тъй като съм съвсем наблизо. Трябва само да си представя главата му като празна консерва или кочан, тъй като по това съм се упражнявала.

Вадя пистолета от колана си.

След това, което открих в хамбара, нямам кой знае какъв избор. Същото е като под колата на магистралата: крий се или действай. Да се преструвам, че всичко е наред, няма да доведе до нищо. Ако го гръмна в тила, със сигурност ще променя нещо. Но ако е невинен? Войникът с разпятието още ми тежи на съвестта.

Ще действам открито, докато съм с пистолет в ръка.

— Трябва да ти призная нещо — казвам аз. Гласът ми е несигурен. — Излъгах за плъховете.

— Намерила си автомата.

Не пита, казва.

После се извръща. С гръб към огъня. Лицето му е в сянка. Не виждам изражението му, но тонът му е спокоен.

— Намерих го преди няколко дни на магистралата. Спомних си разказа ти и като видях инициалите, реших, че е твоя.

Мълча. Звучи логично. Само дето не очаквах толкова бързо обяснение.

— Защо не ми каза? — питам най-сетне аз.

Той свива рамене.

— Канех се. Сигурно съм забравил. За какво ти е този пистолет?

„О, за нищо, канех се да ти пръсна черепа. Мислех те за Заглушител, човекоизменник или нещо от този род. Ха-ха!“

Гледам как се е вторачил в пистолета и ми иде да се разрева.

— Трябва да си вярваме — хълцам аз. — Нали!

— Да — казва той, приближавайки се към мен. — Това и правим.

— Но как… как да повярвам на непознат? — питам аз.

Той е вече до мен. Не посяга към пистолета. Посяга към мен, с поглед. А аз искам да ме улови, преди завинаги да съм загубила онзи Ивън, когото мислех, че познавам и който ме спаси, за да спаси себе си. Той е всичко, което имам сега. Той е сламката, в която съм вкопчена. Помогни ми, Ивън. Не ме оставяй да падна. Не ме оставяй да загубя най-истинското в мен — човешкото.

— Не можеш да повярваш насила — тихо отговаря той. — Но можеш да си позволиш да вярваш.

Кимам, взирайки се в очите му. Толкова топли, като шоколад. И толкова печални. Дявол да го вземе, как може да е тъй дяволски красив? И как може аз тъй безславно да съм хлътнала? Нима вярата ми в него не е като вярата на Сами, който подаде ръка на един непознат войник? Странно, но очите на Ивън са като на Сами — горят с един трескав въпрос: ще има ли край всичко? Въпрос, на който извънземните отговориха с безцеремонно „не“. А ако и аз отвърна така? А?

— Искам да вярвам. От душа.

Не знам как е станало, но пистолетът вече е у него. Той ме улавя за ръка и ме води до дивана. Оставя Люгера върху „Да обичаш като луд“, сяда до мен — долепен до мен — и подпира лакти на коленете си. Потрива големите си ръце, сякаш още са студени. А не са, нали току-що държах дланите му!

— Бях решил да остана тук — казва той. — По много причини. Докато не срещнах теб. — Щраква с пръсти, защото не може да се изрази както трябва. — Знам, че не си длъжна да ми бъдеш утеха, но… — Обръща се и ме сграбчва за ръцете. Малко съм уплашена. Стиска яко, а очите му плават в сълзи. Сякаш го държа да не се сгромоляса в пропаст.

— Толкова съм се лъгал — казва той. — Преди да се появиш, мислех, че за да издържа, трябва да има нещо, за което да живея. Сега живея, защото имам нещо, за което съм готов да умра.