Рик Янси
Петата вълна (33)

32.

Като начин да се умре, премръзването до смърт не е съвсем лошо.

Това си мислех, докато премръзвах до смърт.

Топло ти е. Няма никаква болка. Чувстваш се замаян, сякаш си изпил цяло шише сироп за кашлица. Белотата наоколо те обгръща с белите си ръце и те потапя в едно мразовито, бяло море.

А тишината е така — майната му! — тиха, че туптенето на сърцето ти е единствения звук във Вселената. Толкова тихо, че дори мислите ти шумолят из сивия, мразовит въздух.

Плаваш, потънала до кръста в снега, който те държи изправена, защото краката ти вече не са в състояние да го правят.

И си броиш: жива съм, мъртва съм, жива съм, мъртва съм.

А онова проклето мече се взира в теб с големите си кафяви, празни, страховити очи, от мястото си в раницата и ти повтаря: „Ей, въшло, ти обеща!“

Толкова е студено, че сълзите ти замръзват върху бузите.

— Аз да не съм виновна! — казвам на Мечока. — Аз да не определям времето! Ако имаш възражения, отнеси ги към Господ.

Напоследък често правя така — намесвам Бога.

Като например: „Боже, защо, по дяволите…“

Ме запази от Окото, за да убия онзи войник с Разпятието? Ме запази от Заглушителя, така че кракът ми да отече и всяка стъпка да се превърне в ходене по нажежени въглени? Ми даде сили да вървя, докато ме застигне тази виелица, която ме държи в капан вече втори ден, потънала до кръста в сняг, за да умра от студ под разкошно синьо небе.

Благодаря ти, Господи.

„Пощадена, спасена, съхранена“, казва Мечока. Благодаря ти, Господи.

Всъщност е без значение, мисля си. Ядосвах се на баща си затова че тъй глупаво се прехласваше по Другите и че изопачаваше нещата, за да ги представи в по-благоприятна светлина, но и аз не бях по-горе от него. И за мен беше трудно да преглътна мисълта, че съм си легнала човек, а съм се събудила хлебарка. Да си отвратително, болестотворно насекомо с мозък колкото главичката на топлийка не е нещо, което се възприема лесно. Нужно е време за привикване.

А мечока ми казва: „Знаеш ли, че хлебарките могат да живеят обезглавени цяла седмица?“

Да. Учихме го по биология. Та, искаш да ми кажеш, че съм по-долу и от хлебарка ли? Благодаря. Ще се опитам да установя каква точно гадина съм.

И тогава ми светва: сигурно затова Заглушителят на магистралата ме остави жива. Така се прави — пръскаш хлебарките и заминаваш. Няма защо да чакаш, докато се тръшнат по гръб и заритат с шестте си крака из въздуха.

Стой под Бюика… бягай… защитавай се — има ли някакво значение? Каквото и да правиш — да стоиш, да бягаш, да се защитаваш — непоправимото вече се е случило. Кракът ми няма да се излекува от само себе си. Първият изстрел беше смъртна присъда. Защо да се хабят още боеприпаси?

Изкарах виелицата, свита в задната част на един Форд Експлорър. Свалих седалката и си направих уютна метална хижа, от която съзерцавах как светът се променя в бяло. Стъклата не се отваряха и джипът бързо се изпълни с дъх на кръв и гной от раната ми.

Още през първите десет часа изразходих целия си запас от болкоуспокоителни.

В края на първия ми ден в джипа приключих и с провизиите.

Като ожаднеех, открехвах люка и гребвах няколко шепи сняг. Оставях отворено да се проветри, докато затраках със зъби и дъхът ми започнеше да се стеле на кристали пред очите ми.

До следобеда на втория ден снегът беше вече метър дълбок и малката ми метална хижа започна все повече да заприличва на саркофаг. Дните бяха незначително по-светли от нощите, а нощите бяха пълната противоположност на понятието „светлина“ — не тъмни, а катранени. Така че, мислех си, ето как изглежда светът през очите на покойниците.

Спрях да се питам защо Заглушителят ми бе подарил живота. Спрях да размишлявам и над онова странно чувство, че имам две сърца — едно в гръдния ми кош и едно по-малко — минисърце — в коляното. Спрях да мисля и за това кое ще спре по-рано — снегът или моите две сърца.

Не е точно да се каже „спях“. Плавах в някакво неопределено пространство, стискайки Мечо до гърдите си. Мечо, който държеше очите си отворени вместо мен. Мечо, който спазваше моето обещание пред Сами, бидейки неотлъчно с мен.

Хм, говорейки за обещания.

През тези два снежни дни сигурно му се извиних поне хиляда пъти. Извинявай, Самс. Може да дрънкам врели-некипели, но си твърде малък, за да разбереш, че има най-различни глупости. Такива, за които знаеш, че знаеш; други, за които не знаеш и знаеш, че не знаеш; както и такива, за които мислиш, че знаеш, но всъщност не знаеш. Да обещаеш нещо насред нападение на извънземни е от последния вид. Толкова… съжалявам!

Толкова съжалявам.

Ден по-късно, затъналата в преспи Снежна кралица Каси, с весела шапчица от сняг, замръзнала коса и инкрустирани с лед мигли, топла и унесена, ще умре сантиметър по сантиметър, но поне ще умре права, опитвайки се да спази обещанието, което няма как да бъде спазено.

Толкова съжалявам, Самс, толкова съжалявам.

Няма да дойда.

Край на глупостите.