Рик Янси
Петата вълна (38)

37.

Каси, през зацапания прозорец, смалява се.

Каси, на пътя, държи Мечо.

Вдигна лапата му, за да ми помаха за довиждане.

Довиждане, Сами.

Довиждане, Мечо.

Прахта на пътя; извира от големите черни гуми на автобуса, а Каси се смалява в кафявата вихрушка.

Довиждане, Каси.

Каси и Мечо стават все по-малки и по-малки. Твърдостта на стъклото под пръстчетата му.

Довиждане, Каси. Довиждане, Мечо.

Докато прахта ги погълне и той остане сам в претъпкания автобус. Без Мама, без Тати, без Каси… и май не трябваше да оставя Мечо, защото Мечо бе с него откак свят светува. Но с него бяха и Мама, и Нан-Нан, и Дядо, и останалите. Децата от групата на госпожа Наймън и госпожа Наймън, и Маевски, и добрата лелка с ягодовите близалки на касата в супермаркета. Винаги имаше близалки. Както го имаше и Мечо. А сега ги нямаше. Всички, които бяха там, ги нямаше и Каси каза, че няма да се върнат.

Никога.

Той отлепя ръка, но стъклото помни. Пази спомен от ръката му. Не като снимка, а по-скоро като размита сянка. Както когато той се помъчи да си спомни лицето на майка си.

Освен Татко и Каси, всички лица, които е виждал, откакто знае какво е лице, са избледнели. Всички лица сега са нови. Лица на чужди хора.

Един войник върви по пътеката към него. Свалил е черната маска. Лицето му е кръгло, носът му е малък и осеян с лунички. Не изглежда много по-възрастен от Каси. Раздава пликчета с гумени бонбони и кутийки с плодови сокове. Мръсни пръстчета се пресягат и сграбчват лакомствата. Някои от децата не са яли с дни. За някои войниците са първите възрастни, които виждат след смъртта на родителите си. Някои деца, най-кротките, са открити в покрайнините на града, скитащи сред купчините от почернели, полуизгорели тела. Сега се взират във всичко и във всички, като че ли всичко и всички са неща, които никога досега не са виждали. Други, като Сами, са взети от бежански лагери или малки групи оцелели, дирещи спасение. Дрешките им не са така опърпани, лицата им — не толкова изпосталели, а очите — не така празни като тези на другите — кротките — скиталите сред купчините от трупове.

Войникът стига до най-задния ред. На ръкава си има бяла лента с голям червен кръст.

— Искаш ли да хапнеш? — пита го.

Кутийка плодов сок и гумени бонбони с формата на динозаври. Сокът е студен. Студен. Не е пил студена напитка цяла вечност.

Войникът се намества на седалката до него и опъва дългите си крака на пътеката. Сами мушва тънката пластмасова сламка в кутията със сок и смуче, загледан в неподвижната фигурка на едно момиче, сгушено на отсрещната седалка. Късите й панталонки са скъсани, розовото й горнище е оплескано със сажди, а обувките — вкоравени от засъхнала кал. Тя се усмихва насън. Сигурно сънува нещо хубаво.

— Познаваш ли я? — пита го войникът.

Сами поклаща глава. Не е била в бежанския лагер с него.

— Защо си с този червен кръст?

— Санитар съм. Помагам на болни хора.

— Защо си свали маската?

— Вече не ми трябва — казва санитарят и лапва шепа гумени бонбони.

— Защо не ти трябва?

— Чумата остана зад нас. — Войникът посочва с палец задното стъкло, зад което във вихрушката от прах се стопи Каси, стискайки в ръка Мечо.

— Но татко каза, че заразата е навсякъде.

Войникът клати глава.

— Не и там, където отиваме — казва.

— Къде отиваме?

— „Кемп Хейвън“.

През шума от двигателя и вятъра в отворените прозорци името прозвучава като „Рай Земен“.

— Къде? — пита Сами.

— Абе, ще ти хареса. — Войникът потупва крака си. — Всичко е подготвено.

— За мен?

— За всички.

Каси на пътя, държи лапичката на Мечо, за да помаха за довиждане.

— Тогава защо не взехте всички?

— Ще ги вземем.

— Кога?

— Веднага след като настаним вас. — Войникът поглежда към момиченцето. Става, съблича зелената си куртка и внимателно го завива с нея.

— Вие сте най-важни — казва войникът и момчешкото му лице става сериозно. — Вие сте бъдещето.

Тесният прашен път се превръща в по-широк и павиран път, после автобусите излизат на още по-широк път. Двигателите им изръмжават с гърлен рев и те политат към слънцето по магистрала, разчистена от отломки и изоставени коли. Развалините са избутани встрани, за да са отвори път за конвоите от автобуси с деца.

Санитарят с луничавия нос минава за втори път по пътеката, като сега раздава бутилки с вода и подканва прозорците да се затворят, защото има настинали деца, а някои се плашат от вятъра, който сега реве с пълна сила, като чудовище. В автобуса скоро става топло и задушно и на децата им се приспива.

Но Сам е дал Мечо на Каси, за да не е сама, а никога не е спал без Мечо — ама никога. Поне, откакто се появи Мечо. Спи му се, но без Мечо закъде? Колкото повече се опитва да го забрави, толкова повече си го спомня и толкова повече му липсва. А колкото повече му липсва, толкова повече съжалява, че го е оставил там.

Войникът му подава бутилка с вода. Вижда, че нещо не е наред, макар Сами да се усмихва, все едно че изобщо не му липсва някакъв си мечок. Войникът отново се разполага на седалката, пита го как се казва и се представя като Паркър.

— Колко още има? — пита Сами. Скоро ще се стъмни, а от тъмното по-лошо няма. Никой нищо не му е казал, но той знае, че като пристигнат ще е вече съвсем тъмно. Никой няма да го пита дали иска, или не, просто ще е така, както стана и с всичко напоследък, все едно дали ти харесва, или не. Както телевизорът примигна и угасна, като колите, които спряха и самолетите, които заваляха. И като Чумата — „Досадните мравки“, както й викаха Каси и Тати — и като мама, увита в кървав чаршаф.

При пристигането на Другите татко му каза, че светът вече е друг и нищо вече няма да е постарому, че те могат да го разходят с кораба си и дори да го вземат на вълнуващо пътешествие из космоса. И Сами с нетърпение чакаше да види кораба отвътре, а после да полети като Люк Скайуокър с неговия „Старфайтър“. Всяка вечер му се струваше като Бъдни вечер. Ще се събуди сутринта и ще види стаята си, отрупана с прекрасни подаръци от Другите.

Но Другите не донесоха друго, освен смъртта.

Те не бяха дошли да дават. Те бяха дошли да взимат. Всичко.

Кога щяха да спрат? Изглежда никога. Нямаше да спрат, докато не опустошат всичко, докато целият свят не заприлича на Сами — празен и обезмечен.

И той пита войника:

— Далеч ли е?

— Не, съвсем близо — отговаря войникът, по име Паркър. — Искаш ли да стоя тук при теб?

— Не ме е страх — казва Сами. „Сега трябва да си смел“, му каза Каси в деня, в който почина майка му. В който видя празното легло и без да пита разбра, че е изчезнала като Нан-Нан и всички останали — тези, които познаваше, и тези, които не познаваше. Тези, които трупаха на купчини и изгаряха в края на града.

— Няма от какво да те е страх — казва войникът. — В пълна безопасност си.

Същото каза и Татко една нощ, след като вече нямаха ток, а той беше обковал прозорците и барикадирал вратите, защото по улиците скитаха лоши с пушки и безчинстваха.

„В пълна безопасност сте.“

След като Мама се разболя и татко надяна бели хартиени маски на лицата им — неговото и на Каси.

„За всеки случай, Сам. Така е съвсем сигурно.“

— Да знаеш, „Кемп Хейвън“ ще ти хареса много — казва войникът. — Като го видиш, ще ахнеш. Направили сме го само за деца.

— А те няма ли да ни открият и там?

Паркър се усмихва.

— Е, това не знам. Но определено е най-безопасното място в Северна Америка засега. Има и невидимо силово поле, в случай че „посетителите“ станат твърде настоятелни.

— Но силовите полета са измислени.

— Така казвахме доскоро и за извънземните.

— Ти виждал ли си извънземен, Паркър?

— Още не. Никой, поне никой от моя взвод, не ги е виждал. — Той се усмихва, мъжествено като истински войник, и сърцето на Сами затупква учестено. Кога ще порасне, та да стане и той войник? Като Паркър!

— Знам ли — казва Паркър. — Може и да изглеждат точно като нас. Може в момента да разговаряш с извънземен. — Усмихва се, този път различно. Подигравателно.

Войникът се изправя и Сами посяга към ръката му. Не иска Паркър да си тръгне.

— „Рай Земен“ наистина ли има силово поле?

— Да. И наблюдателни кули със стражи, и непрекъснато видеонаблюдение, и седемметрова ограда, отгоре с бодлива тел, и зли кучета пазачи, способни да надушат извънземен от километри.

Сами бърчи нос.

— Това много не прилича на Рай! Прилича ми на затвор!

— С тази разлика, че в затвора лошите са вътре, а ние ги държим отвън.