Рик Янси
Петата вълна (47)

46.

Всяка вечер, след като изгасят лампите, Фъстъка се промъква до мен. Казваме си молитвата и го оставям да заспи. После го пренасям до леглото му. Танка редовно заплашва да ме издаде, обикновено след като получи от мен някоя неприятна заповед. Но не го прави. Мисля, че и той харесва молитвата.

Учудвам се колко бързо свикна Фъстъка с живота в лагера. Така са децата, свикват бързо. И то с всичко. Вярно, не може да носи пушка, но се справя с всичко останало и то понякога по-добре от батковците. По-бърз е от Портокала на пътеката с препятствия и схваща по-бързо от Флинтстоун. Само Малката нещо не го понася. Предполагам, от ревност. Допреди да се появи той, тя беше бебето на взвода ни.

Първата му учебна тревога му изкара ума. Като всички нас и той не я очакваше. Но за разлика от нас не знаеше за какво става дума.

Вдигат ни по тревога веднъж месечно, обикновено среднощ. Сирените вият така силно, че подът се люлее под босите ти крака, докато се препъваш в тъмното, нахлузваш гащеризона и кубинките, грабваш автомата и тичаш навън — заедно със стотици новобранци — към тунелите, водещи до бункера.

Наложи се да изостана малко, защото Фъстъка въртеше глава като обезумял и се бе вкопчил в мен като маймунче в майка си. Мислеше, че всеки момент ще завалят бомбите на извънземните.

Креснах му да се успокои и да прави каквото правя аз. Полза — никаква. Тъй че го метнах на рамо и хукнах — с автомата в една ръка и с дупето на Фъстъка — в другата. Докато бягах, си спомних за една друга вечер и друго плачещо дете. Споменът ме накара да тичам по-бързо.

По четири етажа стълби в мъждива аварийна светлина. С главата на Фъстъка, подскачаща на гърба ми. През бронираната желязна врата най-долу. По къс тунел, през втори шлюз и в комплекса. Тежката врата издрънча зад нас и се затвори. Пуснах Фъстъка на земята. Трябваше да се е успокоил. По-сигурно място от това, в което бяхме, няма.

Бомбоубежището е объркващ лабиринт от слабо осветени пресичащи се коридори, но след толкова тренировки можех със завързани очи да се ориентирам в него. Като крещях, за да надвия сирената, казах на Фъстъка да ме последва и поех по коридора. Покрай нас изтрополя един взвод, който тичаше в обратната посока.

Дясно, ляво, дясно, дясно, ляво и направо. Свободната ми ръка на врата на Фъстъка, за да не политне назад. Виждам взвода си, коленичил в края на задънения тунел, с автомати, насочени към решетката на вентилационната шахта, водеща към повърхността.

И Резник, с хронометър в ръка.

Мамка му!

Четиридесет и осем секунди закъснение. Което значи три дни без свободно време. Четиридесет и осем секунди, които ще ни свалят с едно стъпало в класирането. Четиридесет и осем секунди равни на Бог знае още колко дни с Резник.

След края на тревогата всички са прекалено възбудени, за да спят. Половината взвод се сърди на мен, а другата половина — на Фъстъка. Танка, разбира се, обвинява мен.

— Трябваше да го оставиш! — казва. Слабото му лице пламти от гняв.

— Тая тревога си има смисъл, Танк! — напомням му аз. — Ами ако нападението беше истинско?

— Щеше да умре, знам ли…

— Той е член на взвода — като теб и като останалите.

— Абе ти май не си разбрал, а, Зомби? Естествен подбор. Който е болен или слаб — загива. — Смъква обувките си и ги запокитва в шкафчето си до леглото. — Ако зависеше от мен, щях да пратя всички амеби в пещта при трансформираните.

— Убиването на хора не е ли работа на извънземните?

Лицето му е червено като цвекло. Замахва с юмрук във въздуха. Флинтстоун се спуска да го усмири, но той го отблъсква.

— Който е слаб, болен, стар, муден, глупав — да си ходи! — крещи Танка. — Тия, които не могат да се бият, само ни пречат. Дърпат ни надолу!

— Дай тогава да ги унищожим! — жлъчно подхвърлям аз.

— Здравината на една верига се определя от най-слабото й звено — реве Танка. — Просто и ясно, Зомби. Животът е за силните!

— Стига бе, човек — опитва се да го успокои Флинтстоун. — Зомби е прав. Нали и Фъстъка е член на взвода!

— Майната ти, Флинт! — крещи Танка. — Майната ви на всички. Аз съм виновен, така ли? Аз ли съм причината?

— Зомби, направи нещо — моли ме Дъмбо. — Да не стане „Дороти“!

Дъмбо има предвид една, която превъртяла на стрелбището и обърнала автомата срещу собствения си взвод. Убила двама и ранила трима, преди сержантът да успее да я халоса с пистолет по тиквата. Всяка седмица се случва нещо от този род. Казваме му „Дороти“. Писва ти и откачаш. Някои го изливат на себе си, други — на околните. Има моменти, в които се чудя с кой ум шефовете са поверили оръжия на деца, които са под такова напрежение.

— Гледай си работата — зъби се Танка на Дъмбо. — Сякаш разбираш нещо! Или някой от вас разбира! За какъв дявол сме тук, а? Ще ми кажеш ли, бе, Дъмбо? Или ти, бе, взводния! Ще ми обясниш ли? Някой да ми обясни смисъла, иначе ще ви гръмна! Толкова ми е писнало, че ще ви очистя, всичките! Ние ли ще се справим с тях, а? С тези, дето ликвидираха седем милиарда? С какво? С какво?! — Дулото на автомата му е насочено към Фъстъка, който се е вкопчил в крака ми. — С това ли бе, а?

Смее се истерично.

При вида на автомата всички се вцепеняват. Вдигам ръце и колкото се може по-спокойно казвам:

— Редник, свали оръжието. Веднага.

— Ти какъв си, бе? Никой не може да ми заповядва! — Изправен до леглото си с автомат до бедрото. И превъртял.

Плъзгам погледа си към Флинтстоун, който е най-близо до Танка. Стои на няколко метра от дясната му страна. Флинт ми отговоря с едва доловимо кимване.

— Тъпаци с тъпаци! Запитайте се защо още не ни нападат — крещи Танка. Вече не се смее, плаче. — Ясно е, че могат. Знаят, че сме тук и знаят какво правим. Тогава защо ни оставят да го правим?

— Не знам, Танк — казвам аз спокойно. — Защо?

— Защото вече е все едно! Все едно е какво, по дяволите, правим! Това е, човече. Свършено е! — Диво размахва автомата. Сега ако дръпне спусъка… — И ти, и аз, и всички в тази проклета база сме обречени! Ние сме…

Флинт е върху него, изтръгва пушката от ръката му и го събаря. Главата на Танка се охлузва в ръба на леглото. Той се свива на топка, стиска главата си две ръце и писва колкото му глас държи. Спира за секунда, за да поеме дъх, и пак писва.

Като че ли беше по-добре да размахва автомат. За да не слуша, Кекса хуква и се затваря в тоалетната. Дъмбо затиска големите си уши и заравя глава в завивките. Портокала се промъква към мен и застава до Фъстъка, който сега е сграбчил краката ми с двете си ръце и наблюдава иззад бедрото ми как Танка се превива на пода на спалното. Единственият незасегнат от събитията е Малката. Седи на леглото си и безстрастно наблюдава как Танка се тръшка и пищи, сякаш това е обичайното му състояние.

И тогава ми просветва: те ни убиват! Бавно и мъчително, почвайки отвътре навън — от душите ни. И си спомням какво каза командирът: „Те не целят да ни победят, те искат да сломят волята ни“.

Тоест, положението е безнадеждно. Пълна лудост. Танка е нормален, щом го е разбрал.

Ето защо трябва да си иде.