Рик Янси
Петата вълна (64)

63.

Ето ви го снега — малки бели бодлички, спускащи се въртеливо надолу.

Ето ви и реката — воняща на фекалии и тленни останки, черна, бърза и безшумна, под облаците, скриващи пламтящото зелено око на кораба-майка.

И ето ви и осемнайсетгодишния футболист от гимназиалния отбор, облечен като войник с мощно полуавтоматично оръжие, дадено му от онези от кораба с яркото зелено око, свит до статуята на един истински войник, бил се и загинал с чист ум и чисто сърце, непокварен от лъжите на враг, който чете мислите му и обръща всичко добро в него в зло и използва надеждата и вярата му, за да го превърне в оръжие срещу собствения му род. Хлапето, което не се върна, когато трябваше, а сега се връща, когато не трябва. Защото обещанията са важни. Сега — повече от всякога.

Хлапето Зомби, което даде обет и ако го престъпи, войната ще свърши. Не голямата война, а важната война — тази в бойното поле на сърцето му.

В парка край реката, в сипещия се сняг.

Чувствам хеликоптера, преди да го чуя. Промяната в налягането, лекото барабанене по откритите части от кожата ми. Следвано от ритмичното плющене на перките, когато се изправям несигурно, притискайки с ръка огнестрелната рана в хълбока ми.

— Къде искаш да те прострелям? — запита ме Катализатора.

— Не знам, но не трябва да е краката или ръцете.

Дъмбо, който от работата си в хангара е събрал доста опит с човешката анатомия, каза:

— Застреляй го отстрани. Отблизо. И ето така, отсам, иначе ще го изкормиш.

Катализатора:

— А ако му разкъсам вътрешностите?

— Ще ме погребете, защото ще съм мъртъв.

Усмивка? Не. По дяволите.

После, докато Дъмбо преглеждаше раната, тя попита:

— Колко да те чакаме?

— Не повече от ден.

— Само ден?

— Добре де, два. Ако не се върнем до четирийсет и осем часа, няма да се върнем въобще.

Тя не ми възрази. Но каза:

— Ако не се върнете след четирийсет и осем часа, аз ще се върна за вас.

— Тъп ход, шахматисте.

— Това не е шах.

Черната сянка, ревяща над голите клони на дърветата в парка и мощният пулсиращ ритъм на роторите, като огромно разтуптяно сърце, и леденият въздушен поток, който ме натиска по раменете, докато крача към отворения люк.

Пилотът обръща глава назад, докато се гмуркам вътре.

— Къде ти е взвода?

Свличам се в празната седалка.

— Давай! Давай!

Пилотът:

— Сержант, къде е взводът ти?

Взводът ми отговаря от дърветата с непрекъснат масивен огън. Куршумите плющят и отскачат от бронирания корпус на хеликоптера, а аз крещя колко ми глас държи:

— Давай, давай, давай! — Което си има цена: всяко „давай!“ изтласква от раната кръв, която лъкатуши през пръстите ми.

Пилотът излита, изстрелва се напред и рязко завива вляво. Затварям очи. Давай, Катализатор. Давай.

Хеликоптерът отговаря с дъжд от огън, правейки клоните на сол. Пилотът вика нещо на копилота и хеликоптерът увисва над парка, но Катализатора и взводът ми трябва отдавна да са се изнесли по алеята край тъмния речен бряг. Правим няколко кръга над дърветата и ги смиламе на трески с куршуми, докато останат само пъновете им. Пилотът поглежда назад към трюма и ме вижда проснат на две седалки, с ръка на раната. Дърпа лоста и дава газ. Хеликоптерът се изстрелва към облаците. Паркът е погълнат от бялото нищо на снега.

Губя съзнание. Твърде много кръв. Твърде много. Аха, ето и лицето на Катализатора — не само се усмихва, а се смее на глас. Браво, браво на мен, успях!

Ето го и Фъстъка, но той определено не се усмихва.

Не обещавай, не обещавай, не обещавай! Не обещавай нищо — никога, никога, никога!

— Ще дойда. Обещавам ти.