Рик Янси
Петата вълна (57)

56.

Светът пищи.

Всъщност, пищи само леденият вятър в отворения люк на хеликоптера. В разгара на Чумата, когато хората мряха със стотици на ден, се случваше да хвърлят полуживи на кладата на смъртта в бежанския лагер. Писъците им не бяха обикновен звук. Те раздираха не само слуха, но и сърцата на живите.

Има неща, които човек не може да забрави. Те не принадлежат на миналото. Те принадлежат на нас.

Светът пищи. Изгарят го жив.

През прозорците на хеликоптера се виждат пожарите, кехлибарени петна върху мастиления фон. С приближаването ни към града стават все повече и повече. Не са погребални клади. Подпалени са от мълнии, а есенните ветрове са пренесли тлеещите въглени в нова хранителна среда, защото килерът е претъпкан, храна за пожари има предостатъчно. Светът ще гори с години. Ще гори, докато остарея като баща ми. Ако живея толкова.

Летим в бръснещ полет на десетина метра над короните на дърветата, почти безшумно, благодарение на някаква нова технология и доближаваме центъра на Дейтън от север. Вали слаб сняг и блещука под нас като златни ореоли около огньовете, разпръсквайки светлина, която не служи никому.

Отлепям чело от прозореца и виждам Катализатора на отсрещния ред седалки. Гледа ме. Вдига два пръста. Кимам: след две минути ще скачаме. Слагам лентата на челото си и намествам окуляра пред лявото си око.

Катализатора сочи Малката. Седнала е до мен. Нейният окуляр все се мести. Затягам ремъка му, тя ми благодари с жест, а мен нещо ме стяга в гърлото. Седемгодишна е. Боже, Господи. Навеждам се и крещя в ухото й:

— Плътно до мен, ясно ли е!

Малката се усмихва и кима с глава към Катализатора. Плътно до нея, не до мен. Разсмивам се. Малка, но не е никак глупава.

Над реката сме, носим се на педя от повърхността. Катализатора проверява за хиляден път оръжието си. До нея Флинтстоун нервно потропва с крак, взрян напред и загледан в нищото. Дъмбо рови из санитарната си чанта, а Портокала скришом лапва един бонбон.

В дъното — Кекса с наведена глава и ръце, скръстени в скута му. Резник му измисли това име, защото бил мек и сладък. Според мен не е нито едното, нито другото. Катализатора стреля по-добре, но и Кекса сваля шест мишени за шест секунди!

Да, Зомби. Мишени. Шперплатови силуети. Ще стреля ли така добре, когато силуетите се превърнат в живи хора? А ние как ще стреляме?

Невероятно. Ние сме авангард. Седем деца, които само допреди шест месеца бяха… просто деца. Сега трябва да победим враг, унищожил седем милиарда от земното население.

Катализатора ме гледа. Става от мястото си, докато хеликоптерът се снижава и прикляка до мен. Слага ръце на раменете ми и изкрещява в лицето ми:

— Помни кръга! Няма да умрем!

Спускаме се към мястото на десанта като камък. Хеликоптерът не каца, а виси на педя над замръзналата трева, докато скачаме. През отворения люк виждам как Малката се мъчи да откопчее колана си. Успява и скача преди мен. Аз съм последният. Пилотът поглежда през рамо и вдига палец. Отвръщам му със същото.

Хеликоптерът се изстрелва като ракета в нощното небе, прави остър завой на север, черният му корпус бързо се слива с тъмните облаци и изчезва в тях.

Перката му е отвяла снега от поляната в малкия крайречен парк. Снежинките бързат да наваксат, като сърдито кръжат около нас. Внезапната тишина след писъка на вятъра е оглушителна. Право пред нас се издига огромна човешка сянка: паметник на ветеран от Корейската война. Вляво от статуята е моста. През него, десет пресечки на югозапад, е бившата съдебна палата, в която няколко трансформирани са струпали малък арсенал от автоматично оръжие, гранатомети и ракети „Стингър“ — по данни от профила на един трансформиран, заловен при операция „Блудният син“. Тук сме заради стингърите. Трябва да ги обезвредим, защото залповете им са на път да унищожат военновъздушните ни сили.

Мисията ни е двойна: да обезвредим или пленим всички военни средства, и да ликвидираме трансформираните.

С което ще ликвидираме и скрупулите си.

Катализатора води, тя вижда най-добре. Край статуята, по моста и сме на отсрещната страна. Флинт, Дъмбо, Портокала, Кекса и Малката, аз съм най-отзад. Промъкваме се между изоставените коли, които сякаш изскачат от бялата завеса на снега, ненужни и ръждясали. Някои са със счупени прозорци, надраскани с графити и претършувани за ценности. Но кое ли е ценно вече? Малката подтичва пред мен с бебешките си крака — тя е ценна. Най-ценното от идването на извънземните е един урок: че вещите не са важни. Онзи, който е притежавал онова БМВ, е загинал също така безславно като собственика на ей тази скромна КИА.

Спираме малко преди булевард Патерсън, до южния край на моста. Пропълзяваме край смачканата броня на един джип и оглеждаме пътя. Снегът ограничава видимостта до около половин пресечка. Няма да стигнем бързо. Поглеждам часовника си. Четири часа, докато дойдат да ни приберат.

Един камион цистерна е изоставен точно на кръстовището и ни пречи да огледаме левия тротоар. Не виждам, но знам от брифинга преди мисията, че там има четириетажна сграда, евентуално със стрелци. Махам на Катализатора да се движи вдясно и под прикритието на камиона се промъкваме напред.

При предната му броня тя изведнъж спира и заляга. Залягаме и ние, а аз пропълзявам най-отпред.

— Какво видя? — питам я шепнешком.

— Трима души. На „два часа“.

Взирам се през окуляра към сградата от другата страна. През пухкавата пелена на снега виждам три светещи зелени петна, които се клатят по тротоара и нарастват с приближаването си до кръстовището. Първата ми мисъл е: майко мила, тези окуляри наистина действат! А втората — майко мила, трансформирани. Идват право към нас!

— Патрул? — питам аз Катализатора.

Тя свива рамене.

— Сигурно са забелязали хеликоптера и идват да проверят.

Тя лежи по корем, държи ги на мушка и чака заповед за стрелба. Зелените петна растат и са вече на отсрещния ъгъл. Трудно ми е да различа телата им под зелените маяци върху раменете им. Странен и шокиращ ефект, сякаш главите им са обвити с въртелив, сменящ цветовете си зеленикав огън.

Рано е. Само, ако тръгнат да пресичат.

До мен Катализатора си поема дълбоко дъх, задържа го и чака заповедта ми. Търпеливо, сякаш може да изкара така с години. Снегът се стеле по рамене й, полепва по тъмните й коси. Върхът на носа й е поруменял. Времето тече бавно. Ами ако са повече от трима? Издадем ли се към нас могат да се спуснат стотици от десетки места. Рискуваме или чакаме? Дъвча долната си устна и мисля.

— Ще ги гръмна, спокойно — казва тя, явно не разбрала причината за колебанието ми.

Зелените петна отсреща не мърдат. Скупчени са, сякаш разговарят. Не личи дали гледат насам, но съм сигурен, че не ни виждат. В противен случай щяха да ни подгонят, да открият огън, да залегнат… да направят нещо. Имаме две предимства: елемента на изненада и Катализатора. И да пропусне с първия изстрел, ще ги довърши със следващите. Фасулска работа.

Тогава — какво чакам?

Катализатора сигурно си задава същия въпрос, защото ме поглежда и шепнешком пита:

— Зомби? Какво става?

Инструкцията? Да ги унищожа. Инстинктът ми? Да не прибързвам. Нека нещата следват своя естествен ход.

С което се оказвам между чука и наковалнята.

Един удар на сърцето, преди ушите ни да запищят от трясъка на едрокалибрено оръжие и тротоара на педя от нас да се разлети като облак от мръсен сняг и разпрашен бетон. Което страшно ме улеснява в решението ми. Думата излита, сякаш отскубната от дробовете ми:

— Огън!

Куршумът на Катализатора потъва в една от клатещите се зелени светлини и тя примигва. Друга светлина се надига вдясно. Катализатора обръща цевта към мен, аз отскачам, за да не преча и втората светлина примигва като първата. Третата се смалява, докато се отдалечава в посоката, от която е дошла.

Скачам на крака. Не трябва да я изпускам!

Катализатора ме сграбчва за китката и ме дърпа долу.

— По дяволите, Катализатор, какво правиш!

— Това е капан. — Сочи към изкъртеното петно в бетона. — Не чу ли? Изстрелът не дойде от тях. Стреляха оттам. — Тя посочва с глава сградата отсреща. — От лявата ни страна. И съдейки по ъгъла — стреляха отвисоко, може би от покрива.

Аз клатя глава. Стрелец на покрива? Как е разбрал, че сме тук и защо не е предупредил останалите? Могъл е да ни види, докато се промъквахме по моста. Но вместо да стреля тогава, стреля сега, когато сме скрити. Няма логика.

Катализатора продължава, сякаш чете мислите ми:

— Объркал се е.

Кимам. В този хаос… Възможно е.

— Как ни е видял? — питам аз.

Тя поклаща глава.

— Сигурно с уред за нощно виждане.

— В такъв случай с нас е свършено. Един куршум и няколко тона бензин ще гръмнат. Ще стреля по цистерната.

Катализатора свива рамене.

— Не става с куршум. Става само по филмите.

Тя ме гледа. Очаква заповедта ми.

Заедно с останалите от взвода.

Обръщам се назад. Очите им са вперени в мен, искрящи от снега и опулени в тъмното. Малката се тресе като лист — или от студ, или от ужас. Флинт е смръщен, но единствен изрича онова, което всички мислят:

— Капан. Май трябва да се връщаме.

Примамливо, но самоубийствено. Ако снайперистът на покрива не ни гръмне, ще го направят подкрепленията.

Отстъплението не решава въпроса. Нито настъплението. Както и стоенето. Няма решение.

Бягаш — умираш. Стоиш — умираш.

— Като стана дума за нощно виждане — скърца със зъби Катализатора — можеха да помислят, преди да ни пратят на нощна мисия. Сега сме съвсем слепи.

Взирам се в нея. „Съвсем слепи.“ Бог да те благослови, Катализаторе!

Махам на останалите да се доближат и им шепна:

— В другата пресечка, отдясно, зад една офис сграда, има гараж. — Или трябва да има според картата. — Качвате се на третия етаж. По двойки: Флинт с Катализатора, Кекса с Портокала и Дъмбо с Малката.

— Ами ти? — пита Катализатора. — Ти с кого?

— Аз сам — казвам. — Нали съм Зомби!

Усмивка. Дългоочакваната!