Рик Янси
Петата вълна (6)

5.

Той беше последният човек, когото видях.

Листата усилено падат, а нощите станаха студени. Не мога да остана в гората. Без листа, които да ме крият от безпилотните самолети, е неразумно да паля огън. Махам се.

Знам къде трябва да отида. Отдавна знам. Обещала съм си. Това е от ония обещания, които никога не трябва да нарушаваш, защото нарушиш ли ги, нарушаваш нещо в самия себе си — и то може би най-важното.

Но човек все отлага. Казва си, че трябва да обмисли, че не бива да нахълтва в бърлогата на лъва без план. Или че вече е твърде късно и безсмислено.

Каквато и да беше причината да не тръгна по-рано в нощта, след като го убих, трябваше да потегля. Не проверих дали е жив… не огледах трупа — а трябваше, колкото и да бях уплашена.

Възможно бе да е пострадал при произшествие. Но най-вероятно по него бяха стреляли — някой или нещо. А ако някой или нещо беше стреляло, то той или то може би още се навърташе наоколо. Освен ако войникът с кръста не го бе убил. Или пък е бил от тях и кръстът е бил само за прикритие.

Ето как Другите ни мътят главите: с несигурни обстоятелства около сигурната ни смърт. Изглежда, че Петата вълна ще ни атакува отвътре, като превърне собствените ни мозъци в оръжия.

Сигурно последният човек на Земята няма да умре от глад, радиация или зъбите на диви зверове.

Той сигурно ще бъде убит от последния си съплеменник.

Тогава защо да тръгвам?

Честно казано, въпреки че оставането тук е равно на самоубийство и въпреки обещанието си, аз не искам да си вървя. Гората беше мой дом задълго. Знам всяка пътека, всяко дърво, всеки храст. Живях в една и съща къща шестнайсет години, без да познавам задния й двор, но мога подробно да опиша всяка шумка и клонка наоколо.

Не знам нищо за света отвъд тази гора и трите километра от магистралата, които извървявам при седмичните си набези за храна. Предполагам, че навсякъде е едно и също: изоставени градове с воняща канализация и разлагащи се тела, руини на изгорели къщи, подивели кучета и котки, планини от боклук. И трупове. Много, много трупове.

Тръгвам. Палатката беше мой дом задълго, но е твърде тежка за носене. Взимам само най-важното. Списъкът се оглавява от пистолет „Люгер“, автомат M16, патрони и вярната ми кама. Спален чувал, аптечка, пет бутилки с вода, малко сух салам и няколко консерви сардини. Преди Пришествието не ги близвах. Сега умирам за тях. Първото, което търся в някой магазин ли? Сардини.

Книги? Те са тежки и ще заемат място в и без друго издутата ми раница. Но аз имам слабост към книгите. Като баща ми. Беше напълнил къщата от пода до тавана. Всичко, до което бе успял да се добере, след като Третата вълна унищожи повече от три и половина милиарда души. Докато повечето от нас тършуваха за питейна вода и храна и се въоръжаваха за последен отпор, баща ми мъкнеше с количката на по-малкия ми брат книги.

Умопомрачителната статистика изобщо не го смущаваше. Фактът, че само за четири месеца земното население се стопи от седем милиарда до няколкостотин хиляди, не разклати увереността му в оцеляването на човечеството.

„Трябва да мислим за бъдещето“, обичаше да повтаря той. „Когато всичко това свърши, ще трябва да възстановим цивилизацията в първоначалния й вид.“

Фенерче. Резервни батерии.

Четка за зъби и паста. Искам, когато най-сетне тръгна, поне да съм с чисти зъби.

Ръкавици. Два чифта чорапи, бельо, прах за пране, дезодорант и шампоан. (Ще пътувам чиста. Виж по-горе).

Тампони. Все се притеснявам дали ще намеря още.

Моята найлонова торбичка със снимки. Татко. Мама. Малкият ми брат Сами. Баба и дядо. Най-добрата ми приятелка — Лизбет. Един Бен, изрязан от лексикон, в качеството му на бъдещо гадже или дори съпруг — за което той нямаше и представа, разбира се. Той, общо взето, не ме познаваше. Няколко общи приятели и то не най-близките. Нищо повече. Единственият проблем с Бен беше ръста му — повече от педя над моя. Към което се добави и втори — че вече не е сред живите.

Телефонът ми. Сдаде багажа още при Първата вълна. Не иска да зарежда… мрежа и без друго няма, а и няма на кого да звъня. Но пък закъде без мобилен телефон?

Нокторезачка.

Кибрит. Не паля огньове, но в един момент може да се наложи да изгоря нещо или да го взривя.

Две тетрадки със спирала, ученически — едната лилава, другата червена. Любимите ми цветове, а и това са дневниците ми. Част от надеждата. Дори и да съм последна и да няма кой да ги прочете, може да ги прелисти някой извънземен и да разбере какво мисля за тях. В случай че си извънземен и четеш това:

МАЙНАТА ТИ!

Бонбони — малко поизветрели. Три пакетчета дъвки. Две близалки — последните.

Годежният пръстен на мама.

Проскубано плюшено мече. Беше на Сами. Не че сега е мое. И не че ще го гушкам или нещо…

Това е всичко, което може да се напъха в раницата. Странно. Хем е много, хем недостатъчно.

С малко усилие мога да набутам и една-две книги. „Хъкълбери Фин“ или „Гроздовете на гнева“? Стихове от Силвия Плат или любимия на Сами Шел Силвърстейн? Плат не е добър избор. Твърде потискаща е. Силвърстейн е за деца, но все още ми е забавен. Взимам Хъкълбери (струва ми се най-правилно) и „Където свършва тротоарът“. Чао, Шел! Хайде, Джим, ще ми правиш компания!

Мятам раницата на едното си рамо, ремъка на автомата на другото и поемам по пътеката към магистралата. Не поглеждам назад.

Спирам за малко при последния ред дървета.

Седемметров насип се спуска към южното платно, осеяно с изоставени коли, купища дрехи, разкъсани торби за боклук и опожарени прицепи за превоз на какво ли не — от бензин до мляко. От леко чукнати до напълно обезобразени превозни средства. Камари от тенекии, виещи се с километри по протежение на магистралата; утринното слънце искри по натрошените стъкла.

Няма тела. Автомобилите са тук още от Първата вълна, отдавна изоставени от своите собственици.

В Първата вълна — мощният електромагнитен импулс, който раздра атмосферата точно в единайсет сутринта на десетия ден, не загинаха много хора. Едва половин милион, според татко. Вярно, половин милион звучи страшно, но е нищо в сравнение с общия брой на населението. Във Втората световна война са загинали над сто пъти повече.

И дори имахме време да се подготвим, макар да не знаехме за какво точно.

Десет дни от първите сателитни снимки на междузвездния кораб, преминаващ край Марс, до Първата вълна. Десет дни на парализа. Военно положение, заседания в ООН, паради, купони, безкрайно бръщолевене в Интернет и денонощно медийно покритие на очакваното събитие. Президентът се обърна към нацията и се скри в своя бункер. Съветът за сигурност започна извънредна сесия при закрити врати.

Много хора просто се разбягаха, като съседите ни Маевски. Следобеда на шестия ден натъпкаха караваната с всичко, което успяха да поберат, и потеглиха заедно с тълпи като тях нанякъде. Защото там, неизвестно защо, им се струваше по-сигурно. Хиляди хора хукнаха към планината… или пустинята… или блатата… Просто, за да са другаде.

„Другадето“ на Маевски беше „Дисниленд“. И съвсем не бяха единствените там. В десетте дни преди електромагнитния импулс паркът отчете рекордна посещаемост.

Татко попита г-н Маевски: „Защо именно «Дисниленд»?“

И г-н Маевски отвърна: „Ами… заради децата.“

И двете му деца бяха студенти.

Катрин, която предния ден беше дошла у нас на гости, и беше само с няколко години по-голяма от мен, попита: „Вие къде ще ходите?“

„Никъде“, казах аз. И наистина не исках да ходя никъде. Все още вярвах, че ще ни се размине — неясно как, сигурно с подписването на междугалактически мирен договор. Или че те може би само ще вземат проби от земна почва и ще отлетят. Или че идват тук, за да си починат — като Маевски в „Дисниленд“.

„Бягайте!“, каза тя. „Градовете ще пострадат най-напред“.

„Може и да си права“, казах аз. „Кой е луд да посегне на «Дисниленд»?“

„Как е по-добре да умреш?“, сопна ми се тя. „Скрита под леглото или във «Влакчето на ужасите»?“

Хубав въпрос.

Татко каза, че светът се е разделил на два лагера: зайци и лалугери. Зайците тичат към планините — или „Дисниленд“. Лалугерите се залостват, трупат консерви и боеприпаси и денонощно следят CNN.

През тези първи десет дни липсваха обезпокоителни сигнали от извънземните натрапници. Никакви светлини в небето. Никакви кацания на Южната морава или странни същества с очи на насекоми в сребристи костюми, настояващи за аудиенция в Белия дом.

Никакви блестящи пумпали, жужащи с универсалния език на музиката. Нито пък отговор на нашето послание, нещо в духа на: „Здравейте и добре дошли на Земята. Желаем ви приятно прекарване. Моля, не ни убивайте“.

Никой не знаеше какво да прави. Но се надявахме, че поне правителството знае. Правителството си има готов план за всичко — защо не и за пришествие на извънземни, които цъфват като неприятен роднина — досадни и неканени.

Някои се окопаваха. Други бягаха. Някои се женеха. Други се развеждаха. Някои раждаха деца. Други се самоубиваха. Бяхме като зомбирани, с празни лица и глави, неспособни да проумеем важността на случващото се.

Трудно е да се повярва, но семейството ми, като повечето хора, следваше нормалния си ритъм на живот, без да си дава сметка, че онова, което бе увиснало над главите ни, щеше да предизвика най-потресаващите и съдбовни събития в човешката история.

Мама и татко ходеха на работа, Сами на детска градина, а аз — на училище и тренировки по футбол. Беше така нормално, че чак беше странно. До края на първия ден нямаше човек, който да не бе видял с очите си грамадата с размерите на Манхатън, кръжаща в орбита на петстотин километра над Земята. НАСА обяви намерението си да извади космическата совалка от нафталина и да се опита да установи контакт.

Правилно, мислехме си. Това тяхно мълчание беше оглушително. Да дойдат от милиарди километри, само за да се взират в нас? Беше най-малкото невъзпитано.

На третия ден излязох на среща с едно момче, Мичъл Фелпс. „Излязох“ е силно казано, тъй като срещата ни се състоя в двора, заради комендантския час. На идване той беше взел кафе и безалкохолно и ние седяхме в двора, отпивахме и се правехме, че не забелязваме сянката на баща ми, който крачеше напред-назад из всекидневната. Мичъл беше нов в града. Беше дошъл малко преди Пришествието. Седеше зад мен в градската библиотека и аз лекомислено му услужих с маркер. След което той ми предложи среща. Не зная защо приех. Не беше нито кой знае колко сладък, нито кой знае колко интересен — обикновено момче с много гел. Определено не беше Бен Периш. Никой не може да е Бен Периш, с изключение на него самия — в което е и цялата трагедия.

На третия ден човек или само говори за извънземните, или се старае да не говори за тях въобще. Аз спадах към втората категория.

Мичъл беше в първата.

— Ами ако ония сме ние? — попита той.

Веднага след Пришествието избуяха какви ли не теории на конспирацията, в които се говореше за тайни правителствени проекти и измислени кризи с извънземни, с цел да се ограничат гражданските ни права. Мислех, че приятелят ми бие натам и отегчено въздъхнах.

— Чакай — каза той. — Под „ние“ имах предвид не точно нас, а, да речем, хората от бъдещето.

— Аха, като в „Терминатор“! Как ли не! Идват, за да предотвратят бунта на машините. Ами, ако са самите машини? Скайнет?

— Не, не, друго имах предвид — рече той, без да схване иронията ми. — Това е като Парадокса на дядото.

— Това пък какво е!

Каза го, сякаш всеки е длъжен да го знае. И ако не знаеш, си кретен. Мразя подобно отношение.

— Те… искам да кажа — ние — не можем да се върнем назад във времето и да променим нещо. Ако се върнеш и да речем, убиеш дядо си, няма как после да се родиш и да се върнеш назад, за да убиеш дядо си.

— Че на кого му е притрябвало да убива дядо си? Въртях сламката в капака на чашата с ягодово фрапучино, за да произведа характерното скърцане от въртене на сламка в пластмасов капак.

— Смисълът е, че всяко нещо променя хода на историята.

Това пътуване във времето не ми беше по вкуса.

— Не може ли да сменим темата?

— Че за какво друго да говорим? — Веждите му се изкачиха към косата. Мичъл бе много рунтав. Това беше едно от първите неща, които забелязах в него. Както и това, че си гризе ноктите. То беше второто. Грижата за ръцете говори много за един човек.

Извадих телефона си и написах на Лизбет:

„ПОМОЩ!“

— Страх ли те е? — попита той, сигурно за да привлече вниманието ми. Или за да ме успокои. Гледаше ме много напрегнато.

Поклатих глава.

— Просто ми е скучно.

Лъжа. Естествено, че ме беше страх. Знаех, че се държа гадно, но го правех. Неясно защо той ме дразнеше. По-скоро ме беше яд на самата мен, че излязох с човек, който не ме привлича. Или че не бе точния човек. Беше ме яд, че не е Бен Периш, за което той нямаше никаква вина.

И все пак.

„ПОМОЩ ЗА КАКВО?“

— Можем да говорим за каквото искаш — каза той. Гледаше към лехата с рози и бълникаше утайката от кафе, а коляното му така подскачаше, че предизвикваше средно по магнитуд земетресение.

„ЗА МИЧЪЛ“.

Беше от ясно по-ясно.

— На кого пишеш?

„КАЗАХ ТИ ДА НЕ ИЗЛИЗАШ С НЕГО“.

— Не го познаваш.

„СТАНА СЛУЧАЙНО“.

— Можем да идем някъде. Какво ще кажеш за едно кино?

— Има вечерен час — напомних му аз. Никой не можеше да излиза след девет, освен линейки и коли на армията.

„БЕН ЩЕ РЕВНУВА, ХА-ХА“.

— Да няма нещо?

— Не — рекох. — Нали ти обясних.

Той разочаровано сви устни. Чудеше се какво да каже.

— Просто разсъждавам кои биха могли да са те — каза той.

— Както прави и всеки друг жител на планетата.

— Никой не знае и няма да ни кажат, така че всеки седи и теоретизира, което си е малко безсмислено. Може да са космически мишки и да идват за кашкавал.

„Б.П. НЕ Е И ЧУВАЛ ЗА МЕН“.

— Знаеш ли — каза той, — малко е невъзпитано да пишеш есемеси, докато се мъча да разговарям с теб.

Беше прав. Прибрах телефона в джоба си. Нещо ми ставаше. Старата Каси никога не би се държала така. Другите вече ме променяха, но ми се искаше да вярвам, че всичко е постарому. И най-вече аз.

— Чу ли — попита той, връщайки се към темата, за която предупредих, че ме отегчава. — Подготвяли площадка за кацане.

Да, бях чувала. В Долината на смъртта. Точно така: Долината на смъртта.

— Лично аз не мисля, че е добра идея — продължи той. — Все едно да им постелеш червен килим.

— А защо не?

— Минаха цели три дни. Три дни, а те отказват, какъвто и да било контакт. Ако са приятелски настроени, трябваше да кажат едно „здрасти“ досега.

— Може би са просто свенливи.

Навивах коса на пръста си и я дърпах леко; скубането ми доставяше удоволствие.

— Като ново гадже — каза той.

Не е лесно да си ново гадже, наистина. Прииска ми се да му се извиня.

— Бях малко груба с теб — казах. — Извинявай.

Той ме погледна объркано. Извънземни… гаджета… Кашата стана пълна.

— Няма проблем — каза той. — Чух, че не се занимаваш много с гаджета.

Опаа!

— И какво още чу?

Един от въпросите, чийто отговор не искаш да знаеш, и въпреки това питаш.

Той отпи от шейка си през дупчицата в пластмасовия капак.

— Нищо, бе. Да не съм клюкар.

— Пита и ти казаха, че си седя вкъщи, а?

— Просто споменах, че смятам да те поканя и те казаха: „А, Каси не е много по това“. „Как така?“ — рекох аз. „Ами така. Опитай, но нямаш шанс. Тя само Бен Периш бълнува.“

— Така ли? Кой ти каза това?

Той вдигна рамене.

— Някакво момиче, не помня името й.

— Да не е Лизбет Морган? Ще я убия.

— Не помня — каза той.

— Как изглежда?

— С дълга кафява коса… с очила… Мисля, че беше Карли или нещо от този род.

— Не я познавам.

О, Боже. Някоя си Карли, за която не съм и чувала, знае за мен и Бен Периш — или по-точно за липсата на каквото и да било между мен и Бен Периш. А щом тази Карли — или която е там — знае, значи всички знаят.

— Лошо са те осведомили. Бен Периш изобщо не ме интересува.

— Все едно ми е.

— Но на мен не е!

— Губя си времето — рече той. — Всичко, което кажа, те отегчава или те дразни.

— Искаш да ме изкараш луда ли!

— Добре, аз съм крив.

Не, той беше прав. Аз сгреших, като не му казах, че Каси, на която налетя, няма нищо общо с милата и добра Каси от преди Пришествието. Не бях свикнала с мисълта, че идването на Другите ще промени всичко — нас и света около нас. С появата на междугалактическия кораб аз поех по пътя, който щеше да завърши между хладилниците в един изоставен крайпътен магазин. Онази нощ с Мичъл беше само началото на моето преобразяване.

Мичъл беше прав, че Другите не бяха дошли тук само за да ни кажат „здрасти“. В първия ден на Първата вълна един виден астрофизик (под чиято глава вървеше надпис: „ЕДИН ОТ НАЙ-УМНИТЕ ХОРА НА СВЕТА“) цъфна по CNN и каза: „Мълчанието не е добър признак. Няма благоприятно обяснение за него. Боя се, че онова, което предстои, ще наподобява по-скоро пристигането на Христофор Колумб в Америка, отколкото сцена от «Близки срещи»; а всички знаем какво е сполетяло индианците след това.“

Аз се обърнах към баща си и казах:

— Трябва да им светим маслото.

Наложи се да го изрека високо, тъй като баща ми винаги усилваше телевизора по време на новините, за да надвие телевизора на майка ми, който гърмеше откъм кухнята. Майка ми имаше обичай да гледа образователни предавания, докато готви. Наричах го „войната на дистанционните“.

— Каси!

Той беше толкова шокиран, че пръстите на краката му инстинктивно се свиха в белите му хавлиени чорапи. Беше израсъл с филми като „Близки срещи“, „Извънземните“ и „Стар Трек“ и бе възприел идеята, че Другите са дошли, за да ни освободят от самите нас. Край на глада. Край на войните. Изкореняване на болестите. Разгадаване тайните на космоса.

— Не разбираш ли, че това може да е следващата стъпка от нашата еволюция? Огромен скок напред. Огромен! — Той задушевно ме прегърна. — Късметлии сме, че се случи точно с нас.

След което добави небрежно, все едно обяснява устройството на тостер:

— Да не говорим, че и да искаме, няма как да ги взривим. В космическия вакуум няма какво да пренесе ударната вълна.

— Значи този от телевизията е просто луд.

— Ама че език, Каси! — смъмри ме баща ми. — Човекът просто изказва мнение. Становище.

— А ако се окаже прав? Ако онова горе е техния вариант на „Звездата на смъртта“?

— Да, ще пропътуват половин Вселена, само за да ни унищожат! — Той ме потупа по крака и се усмихна. Мама увеличи звука на телевизора в кухнята. И той наду нашия докрай.

— Добре, а ако се окаже, че са междугалактическа Монголска орда, както той твърди? И че са тук, за да ни набутат в резервати, да ни оковат…

— Каси — каза той, — това, че нещо може да се случи, не означава, че ще се случи. Както и да е, всичко това са само хипотези. Неговите теории… моите… Никой не знае защо са тук. Не е ли еднакво вероятно те да са изминали целия този път, за да ни спасят?

Четири месеца след изричането на тези думи баща ми беше мъртъв.

Беше се лъгал. Както и аз. Както и Един От Най-умните.

Те не идваха да ни спасят. Нито да ни заробят и затворят в резервати.

Идваха, за да ни избият.

До крак.