Рик Янси
Петата вълна (83)

82.

Сиси изчезва и пак съм сам.

Когато настъпи моментът да спреш да бягаш от миналото си, моментът да се обърнеш, за да посрещнеш с открито чело онова, за което си мислил, че не ще можеш да посрещнеш, когато животът ти се лашка между възможността да се откажеш или да се изправиш, когато дойде този момент, а той винаги идва и не можеш нито да се откажеш, нито да се изправиш, правиш следното:

Пълзиш.

Лазейки напред по корем, стигам до главния коридор, който преминава по цялата дължина на комплекса. Трябва да си почина. Две минути, не повече. Аварийните лампи примигват и светват. Вече знам къде съм. Вляво от вентилационната шахта и вдясно от централния команден пункт и укритието.

Тик-так. Двете минути почивка свършват. Вдигам се на крака, като се подпирам за стената и едва не припадам от болка. Дори и да прибера Фъстъка, преди да ме приберат мен, как в това състояние ще го измъкна оттук?

А и дълбоко се съмнявам, че са останали автобуси. Както и нещо от „Кемп Хейвън“. Ще го прибера — ако го прибера — и? Къде, по дяволите, отиваме?

Куцам по коридора, като се подпирам за стената. Някъде напред някой крещи на децата в убежището, казвайки им да запазят спокойствие и да стоят по местата си. Всичко щяло да е наред, а безопасността им била гарантирана.

Тик-так. Точно преди последния завой поглеждам вляво и виждам нещо свлечено до стената: тяло на човек.

Мъртво човешко тяло.

Все още топло. В униформа на лейтенант. Половината му лице липсва. Стреляно е от упор с големокалибрен куршум.

Не е новобранец. От тях е. Нима и някой друг е прозрял истината? Може би.

Или го е гръмнал някой надъхан новобранец, след като го е взел за чужд?

„Стига си се залъгвал, Периш.“

Вадя пистолета от кобура на мъртвеца и го пъхам в джоба на престилката. След това свалям хирургическата маска от лицето си.

„Д-р Зомби, викат ви в убежището, спешно е!“

Което се намира право пред мен. Още няколко метра и съм там.

„Успях, Фъстък. Тук съм. Дано само и ти си тук.“

И той сякаш ме е чул, защото — ей го, крачи към мен, стиснал — ако щете вярвайте — плюшено мече. Само че не е сам. С него е някой на възрастта на Портокала, в халтава униформа с нахлупена до очи барета и M16 с някаква къса тръба на дулото.

Нямам време за много мислене. Измъкването оттук ще е твърде дълго и май твърде много разчитам на късмет. А късметът вече не е достатъчен. Трябва да си твърд.

Защото това е последната война и в нея ще оцелеят единствено безмилостните.

Заради една пропусната стъпка в плана. Заради Кистнер.

Плъзгам ръка в джоба на престилката. Обирам луфта на спусъка. Не още, още не. Раната ми ми пречи да спазвам темпото. Трябва да го поваля с един изстрел.

Да, той е дете.

Да, невинен е.

И, да — гори.