Рик Янси
Петата вълна (91)

90.

С кански усилия изпълзяваме от дупката. Студеният въздух вибрира в съзвучие с оглушителния грохот на огромното туловище, което препуска по вкаменената земя. В мига, в който профучава край нас и се отлепя предния колесник, избухва първият взрив.

„Малко избързваш, Ивън.“

Земята се разлюлява и ние хукваме. Сами се подмята върху гърба ми, а зад нас стълбището се срива безшумно, защото ревът на самолета заглушава всичко останало. Горещата струя от двигателите ме блъска вляво. Залитам и за малко да падна. Бен ме хваща и ме лашка напред.

В следващия момент политам. Земята се издува като балон, после се свива и се разцепва с такъв трясък, че май ми се пукат тъпанчетата. За късмет на Сам падам по корем, но оставам без дъх от удара. Теглото на Сами в миг изчезва и виждам Бен да го мята на своя гръб. Изправям се, но не мога да ги догоня и си мисля: „Нямам сили… нямам сили, Господи.“

Земята пред нас се простира до безкрайност. Зад нас е засмукана в черна дупка и тя ни преследва, защото се разширява, поглъщайки всичко по пътя си. Едно подхлъзване и ще ни всмуче, а телата ни ще бъдат смлени на микроскопични късчета.

Нещо оглушително изпищява във въздуха и един безпилотен самолет се разбива на десетина метра от мен. От удара се разлита на шрапнел от хиляди, остри като бръснач парчета, които раздират блузата ми и се забиват в кожата ми.

Дъждът от безпилотни самолети има своя мелодия и ритъм. Писък, като от сирена. Взрив при сблъсъка с твърдата като камък почва. Градушка от отломки. Ние тичаме и се крием от този смъртоносен дъжд, като лъкатушим през безжизнения пейзаж, докато той изчезва зад нас, погълнат от гладната черна дупка, втурнала се по петите ни.

Имам и друг проблем. Коляното ми. Старата травма от изстрела на Заглушителя. При всяка крачка ме срязва ужасна болка, която забавя темпото ми. Изоставам и сякаш не тичам, а крачка след крачка падам, докато някой разбива с чук коляното ми.

В съвършената пустош пред нас се мярва някаква драскотина. Увеличава се. Приближава се, лети право към нас.

— Бен! — крещя аз, но той не може да ме чуе от воя, тътена и оглушителните имплозии на двеста тона скални, срутващи се във вакуума, създаден от Очите.

Размитата сянка, която лети към нас, се оформя в контур, който се превръща в джип, настръхнал от артилерийски куполи с насочени оръжия.

Фукльовци.

Вече и Бен го вижда, но няма какво да правим. Не можем да спрем, не можем и да се върнем. „Дано ги засмуче и тях“, мисля си аз злорадо.

И в този момент падам.

Не разбирам защо. Дори не си спомням падането. Пльосвам се по лице върху нещо като камък и се питам: „Тая пък стена откъде дойде?“ Сигурно ми се е схванало коляното. Или съм се подхлъзнала в собствената си кръв. Но съм по корем и чувам как земята под мен плаче и пищи, докато дупката я раздира. Като живо същество, разкъсвано от гладни хищници.

Правя опит да се надигна, но почвата нещо не ми помага. Сгърчва се под мен и пак съм долу. Бен и Сам са на няколко метра по-напред, все още прави. Джипът заковава пред тях с пушек на гуми. Още не е спрял и вратата се отваря. Подава се едно мършаво хлапе и протяга ръка към Бен.

Бен му подхвърля Сами, то го издърпва вътре и блъска с юмрук по джипа, сякаш да каже: „Давай, Периш, тръгваме!“

Но вместо да се качи, Бен Периш се обръща и хуква назад за мен.

Махам му да се маха: „Няма време, не виждаш ли!“

Вече усещам дъха на звяра върху голите си крака: горещ, прашен — разпрашен камък и пръст, когато земята между мен и Бен се пропуква и късчето, на което оставам аз, бавно се свлича в тъмната му паст.

С което и аз се свличам, отдалечавайки се от Бен, който мъдро се е проснал по корем на ръба на цепнатината, за да не полети с мен в бездната. Пръстите ни се докосват, флиртуват един с друг и неговото кутре се сключва с моето:

„Ще ме спасиш, нали Периш?“

„Естествено!“

Но как да ме изтегли само с кутре! Има четвърт секунда, за да реши и той решава: пуска пръста ми. Ръката му се стрелва, без право на втори опит и сграбчва китката ми.

Виждам, че устата му се отваря, но не чувам какво казва. Издърпва ме с две ръце, усуква се като гюлетласкач и ме запраща към джипа. Летя, наистина.

Друга ръка сграбчва ръката ми и ме дръпва вътре. Полетът завършва върху коленете на мършавото хлапе, което отблизо се оказва момиче с тъмни очи и лъскава, права черна коса. През рамо виждам как Бен се засилва да скочи отзад в джипа, но не виждам дали успява. Лашкам се във вратата, докато шофьорът прави рязка маневра, за да избегне един падащ безпилотен самолет. После потегля с мръсна газ.

Дупката вече е погълнала прожекторите, но нощта е ясна и виждам как ръба на ямата гони на метри джипа. Зинала хищна паст. Шофьорът, който е твърде млад, за да има книжка, бясно лъкатуши, промъквайки се през пороя от безпилотни летателни апарати, избухващи навсякъде около нас. Един пада на метри пред бронята и прелитаме право през взрива. Стъклото се пръсва и ни обсипва със стъклен дъжд.

Задните колела поднасят, джипът подхвръква и пада на сантиметри от пропастта. Не искам да гледам в бездната и вдигам очи нагоре.

Там корабът майка величествено се носи по тъмното небе.

А под него пада още един безпилотен самолет.

„Не, сякаш не е безпилотен самолет. Защото блести.“

Падаща звезда е — с опашка от светлина: сребърната верижка, която я свързва с рая.