Рик Янси
Петата вълна (50)

49.

Първата нощ на Катализатора сред нас — с една дума: неловка.

Без закачки, без мръсни вицове, без псувни. Напрегнати сме като смотаняци на първа среща. Първото ни момиче във взвода, ако не се брои Малката. На Катализатора, като че ли, му все е едно. Седи в леглото на Танка и чисти автомата си. Личи, че си го обича. И то много. Лъска цевта с мазния парцал, докато заблести под луминесцентното осветление. Правим се, че не я гледаме, но очите ни са все в нея. Тя сглобява оръжието, внимателно го прибира в шкафчето си и идва до моето легло. Аз се спичам. Не съм говорил с момиче на моята възраст от… откога, наистина? Отпреди Чумата. Което вече не е моят живот. Онзи беше на Бен, а аз съм Зомби.

— Ти си взводен командир — казва тя. Гласът й е равен, без емоция, като очите й. — Защо?

Ама че въпрос!

— А защо не?

Тя е по бельо и стандартната тениска без ръкави. Бретонът й стига почти до тъмните й вежди. Гледа надолу към мен. Дъмбо и Портокала спират картите и се зазяпват в нас. Малката се усмихва, предчувствайки събития. Флинтстоун, който сгъва изпрани дрехи, зарязва работата си.

— Не те бива — казва Катализатора.

— Но пък имам други качества — казвам аз с ръце, скръстени пред гърдите ми. — Трябва да ме видиш с картофобелачката.

— Имаш добро тяло. — Някой тихичко се изкисква. Мисля, че е Флинт. — Тренирал ли си нещо?

— Навремето.

Тя стои над мен с юмруци на кръста. Босите й стъпала са като залепени за пода. Очите й ме смущават. С тъмната си дълбочина. Какво има в тях — нищо или всичко?

— Футбол?

— Позна.

— И бейзбол, сигурно.

— Като по-малък.

Тя рязко сменя темата.

— Този, на чието място дойдох, бил изкукал.

— Аха.

— Защо?

Свивам рамене.

— Има ли значение?

Тя кимва. Няма значение.

— В моя взвод бях взводен командир.

— Може.

— Това че си командир не значи, че ще станеш сержант.

— Сигурно.

— Категорично. Интересувала съм се.

Тя се врътва на босата си пета и тръгва към леглото си. Свеждам очи и виждам, че ноктите на краката ми се нуждаят от изрязване. Стъпалата на Катализатора са съвсем малки с кокалести пръстчета. Вдигам очи и я виждам да крачи към банята, с хавлия, преметната през рамото. Спира на вратата.

— А ме е пипнал някой, а съм му видяла сметката.

Думите й не са нито смешни, нито заплашителни. Съобщава го като факт, все едно ни осведомява за времето.

— Ще предам на останалите — казвам аз.

— И като съм под душа, стойте надалеч. Мразя натрапници.

— Ясно. Нещо друго?

Тя мълчи, гледайки ме от другия край на стаята. Чувствам се напрегнат. Какво ли следва?

— Обичам шах. Ти играеш ли?

Аз клатя глава. Свиркам на момчетата:

— Някой от вас да играе шах?

— Не — отговаря Флинт. — Но ако е в настроение за един гол покер…

Преди да съм мигнал, виждам следното: Флинт — на земята, държи се за гърлото и рита като настъпен бръмбар. Катализатора — над него.

— И никакви унизителни, сексистки или псевдомачовски подмятания.

— Страшна си!

Малката е във възторг. Май ще трябва да преразгледа отношението си към Катализатора. Не е зле да има друго момиче наоколо.

— Десет дни на половин дажба заради простъпката ти! — казвам аз на Катализатора. Флинт си го изпроси, но тя трябва да разбере кой е шеф в отсъствието на Старши инструктора.

— Ще ме докладваш ли?

В гласа й няма страх. Или гняв. Нищо.

— Разбирай го като предупреждение.

Тя кима, отстъпва от Флинт и се шмугва край мен, за да вземе тоалетните си принадлежности. Мирише на… ами, на момиче. Позамайвам се за секунда-две.

— Стана ли взводен командир, ще ти го върна — казва тя, като замята бретона си.