Рик Янси
Петата вълна (35)

34.

Той ме оставя за малко и се връща с купичка бистър бульон, не пилешки или говежди, а вероятно от дивеч, сигурно сърна, и докато аз стискам краищата на завивката, той ми помага да се надигна, за да се храня, като държа топлата купа с двете си ръце. Гледа ме, докато ям — не натрапчиво, а по начина, по който се гледа болен: сякаш и ти самият си малко зле, гледаш и се чувстваш безпомощен. Ами ако е някой извратен? И се прави на благ само за прикритие? Кое прави извратените извратени — това, че не ги намирате за привлекателни? Като нарекох Мазния „луд“, задето предложи да ми подари накити от трупове, той какво каза? Че ако ми ги беше подарил Бен Периш, щях да ги приема с удоволствие.

Споменът за Мазния ми убива апетита. Ивън забелязва, че стоя и се взирам в купата, взима я внимателно и я оставя на шкафчето.

— Можех и сама — казвам аз, по-рязко, отколкото ми се искаше.

— Разкажи ми за войниците — казва той. — Откъде знаеш, че не са… хора?

Казах му как се появиха след безпилотните самолети… как взеха децата… и как после избиха всички. Но най-вече Окото. Извънземни, нямаше и място за съмнение.

— Те са хора — решава той, след като се изправя. — Хора, които сътрудничат с посетителите ни.

— О, Боже! Моля те, не използвай тази дума. — Мразех я. Беше в новините, в клиповете от YouTube, в социалните мрежи… дори и президентът я използваше в своите брифинги.

— А как трябва да ги наричам — пита той, усмихвайки се. Готов е да им казва и „репи“, за да ми угоди.

— Татко и аз им викахме „Другите“, тоест различните от нас, не-хората.

— Това имам предвид и аз — казва той, кимайки сериозно. Вероятността те да изглеждат точно като нас е нищожно малка.

Звучи точно като баща ми с неговите дълбокомислени тиради. И кой знае защо се дразня.

— Значи, гледай, нещата стоят така: война на два фронта. Ние срещу тях и ние срещу нас и тях. — Той тъжно клати глава. — Щом победителят е ясен, хората нерядко взимат страната на противника.

— Значи предателите са извели децата, за да помогнат в изтребването на човешката раса, но с някои възрастови ограничения.

Той свива рамене.

— А ти какво мислиш?

— Мисля, че когато тези въоръжени хора са на страната на врага, положението не е никак розово.

— Може и да греша — казва той, но не личи да се съмнява в думите си. — Може и да са посетите…, пардон, Другите, предрешени като хора или дори някакъв вид клонинги. Знам ли.

Аз кимам. Чувала съм това и преди, по време на едно от безкрайните размишления на баща ми за това как биха могли да изглеждат Другите:

„Въпросът не е «защо не могат», а «защо не биха». Знаем за съществуването им от пет седмици. Те за нашето — вероятно от години. Стотици, може би хиляди години. Достатъчно време, за да се извлече ДНК и да се отгледат произволен брой човешки екземпляри. Всъщност, цялата им наземна война сигурно ще се води посредством тях. Условията на Земята надали са подходящи за извънземни. Помниш ли «Войната на световете»?“

Може би затова съм нервна. Ивън ми напомня баща ми. Който изплува пред мен, агонизиращ в пръстта, а аз настръхвам от кошмарното видение.

— Или може би са като киборги… терминатори — казвам аз, почти без да се шегувам. Виждала съм мъртвец отблизо, един войник, когото застрелях от упор в ямата. Не му проверих пулса, но на вид беше от мъртъв по-мъртъв, а и кръвта беше съвсем истинска.

Споменът за лагера и това, което стана там, винаги ме изважда от равновесие, включително и сега.

— Не бива да оставаме тук — казвам аз изведнъж.

Той ме поглежда, сякаш не съм с всичкия си.

— Какво искаш да кажеш?

— Че ще ни открият!

Грабвам газовата лампа, махам шишето и с все сила духвам олюляващото се пламъче. То изсъсква срещу мен, но не гасне. Той взима шишето от ръката ми и го връща на мястото му върху лампата.

— Навън е само два градуса и сме на километри от най-близкия подслон — казва Ивън. — Ами ако подпалиш къщата? Да не говорим, че не можеш да вървиш. И ще си така поне още три-четири седмици.

Три-четири седмици? Тоя луд ли е? Няма да оживеем и три дни с тая издайническа светлина и дима, който се кълби над къщата.

Тревогата ми изглежда го вразумява.

— Добре — казва той с въздишка.

Гаси лампата и стаята потъва в тъмнината. Не го виждам, не виждам нищо. Мога обаче да го подуша, мирише на дим от дърва и нещо като бебешка пудра. След няколко минути усещам как тялото му раздвижва въздуха на сантиметри от мен.

— На километри от най-близкия подслон? — питам аз. — Къде, по дяволите живееш, Ивън?

— Във ферма. На стотина километра от Синсинати.

— Колко далеч е от „Райт-Патерсън“?

— Не знам. Сто и нещо… Защо?

— Казах ти. Там е братчето ми.

— Казали са, че там го водят. Това каза.

Нашите гласове — увиващи се един в друг, преплитащи се… после внезапно разделени; в катранения мрак.

— Нали трябва да започна отнякъде — казвам аз.

— А ако той не е там?

— Ще го търся другаде.

Обещах. Този проклет мечок никога няма да ми прости, ако не спазя обещанието си.

Усещам дъха му. Мирише на шоколад. Шоколад! Устата ми се пълни със слюнка. Слюнчените ми жлези подивяват. Не съм яла твърда храна от седмици, а какво ми носят? Някакъв си мазен бульон от неясно какво месо. Ало, фермерчето!

— Знаеш, че те са много, а ти — сама — казва той.

— Тоест?

Не отговаря. И аз питам:

— Вярваш ли в Бог, Ивън?

— Разбира се.

— Аз не. Искам да кажа — не знам. Допреди идването на Другите вярвах. Или поне така мислех, ако изобщо ми минеше през ум подобен въпрос. И тогава дойдоха те, и… — Трябва да спра за миг, за да събера мислите си. — Може би има Бог. Според Сами има. Но според него има и Дядо Коледа. Вечер казвахме по една молитва, което за мен беше напълно лишено от съдържание. Правех го заради Сами. И ако го беше видял как подава ръка на фалшивия войник, и се качва с него в онзи автобус…

Разплаквам се, но не ми пука. Винаги е по-лесно да плачеш в тъмното. Изведнъж върху студената си ръка усещам топлата длан на Ивън — мека и гладка като калъфката на възглавницата под бузата ми.

— Това ме убива — хлипам аз. — Начинът, по който им повярва. Както вярваше, преди ония да дойдат и да пратят целия ни проклет свят по дяволите. Както вярваше, че след като се стъмни, ще съмне. Както вярваше, че ако ти се припие някой тъп ягодов шейк, трябва само да си пльоснеш задника в колата, да караш две пресечки, и — ето ти го тъпия шейк. Вярваше.

Другата му ръка намира бузата ми, и той бърше сълзите ми с палеца си. Лъхва ме шоколадов аромат, докато той се навежда и прошепва в ухото ми:

— Не, Каси. Не, не, не.

Обгръщам с ръка шията му и притискам сухата му буза срещу моята, мократа. Треперя като епилептик и за първи път мога да усетя теглото на юргана с пръстите на краката си, защото ослепителният мрак изостря другите ми сетива.

Главата ми е клокочещ казан от несвързани мисли и чувства. Страх ме е, че косата ми мирише. Яде ми се шоколад. Това момче, което ме държи — всъщност аз го държа — ме е виждало чисто гола. Как ли му се е сторило тялото ми? Сякаш не знам! Пука ли му на Бог за обещания? На мен пука ли ми за Бог? Какво е чудо — разделянето на Червено море или това Ивън Уокър да те открие в леден блок, насред безнадеждността на една бяла пустош?

— Каси, всичко ще се оправи — шепне той с шоколадовия си дъх в ухото ми.

Като се събуждам на сутринта, виждам огромен шоколад на нощната си масичка.