Рик Янси
Петата вълна (27)

26.

Във военната база ме приемат в карантината на болницата, по прякор Зомбарника, където ме тъпчат с морфин и мощен коктейл от антивирусни препарати. Лекува ме жена, която се представя като д-р Пам. Има меки очи, спокоен глас и много студени ръце. Косата й е прибрана на стегнат кок. Мирише на болничен дезинфектант, примесен с нотка парфюм. Двете миризми не си подхождат особено.

Шансът ми за оцеляване е едно на десет, ми казва тя. Смея се. Сигурно съм позамаян от лекарствата. Едно на десет? А мислех, че който се зарази, умира. Прекрасна новина.

През следващите два дни температурата ми се покачва до 40 градуса. Къпя се в студена пот и дори потта ми е кървава. Потъвам и плавам в някакъв сумрачен унес, докато те се борят за живота ми. Няма лек за Червената смърт. Държат ме упоен, за да не ме боли, докато вирусът реши дали ставам за ядене.

Миналото оживява. Понякога татко седи до мен, понякога мама, но през повечето време е Сиси. Стаята се оцвети в червено. Гледам на света през прозрачен воал от кръв. Болничната стая е отстъпила зад червената завеса. Останали сме само аз, нашественикът в мен и мъртвите — не само семейството ми, а всички мъртви — еди-колко си милиарда. Гонят ме, а аз тичам. Гонят ме. Тичам. И ми минава през ум, че няма кой знае каква разлика между нас — живите и мъртвите. Просто е въпрос на глаголно време: минало мъртво и бъдеще починало.

На третия ден температурата ми спада. На петия вече задържам течности, а очите и белите ми дробове са започнали да се прочистват. Червената завеса се дръпва и мога да видя стаята, лекарите с маски и престилки, медицинските сестри, санитарите, пациентите в различни стадии на смъртта, на миналото и бъдещето, плаващи върху кадифено море от морфин; или изнасяни на колички с покрити лица — реално мъртвите.

На шестия ден д-р Пам обявява, че съм прескочил трапа. Спира всичките ми лекарства, което ме кара да подскоча, защото ще ми липсва любимия ми морфин.

— А, не знам — казва тя. — Отиваш в центъра за рехабилитация, докато се изправиш на крака. Нужен си ни.

— Нужен? За какво?

— За войната.

Войната. Спомням си престрелките, взривовете, войника, който нахлу в палатката и неговото „Те са в нас!“

— Какво става? — питам аз. — Не разбирам!

Тя вече е с гръб. Дава папката ми на един санитар и макар да говори тихо, аз все пак чувам:

— Искам го в стаята за прегледи в три следобед, като се поизчисти от лекарствата. Ще го маркираме.