Рик Янси
Петата вълна (46)

45.

На следващата сутрин съм в канцеларията на Резник със специална молба. Знам какъв ще е неговият отговор, но искам да попитам все пак.

— Сър, като взводен командир ви моля по изключение да освободите редник Фъстъка от днешните занимания.

— Редник Фъстъка е военнослужещ от взвода — напомня ми Резник. — И като военнослужещ от взвода е длъжен да изпълнява всички задачи, възложени му от Централното командване. Всички задачи, редник.

— Сър, най-учтиво моля да преразгледате решението си, като имате предвид възрастта на редника и…

Резник маха с ръка и ме прекъсва:

— Малкият не пада от Марс, редник. Щом отговаря на селекционните критерии и е зачислен във взвода, ще изпълнява всички задачи, възложени му от Централното командване. Включително П. и О. Ясно ли е, редник?

Ами, Фъстък, поне опитах.

— Какво е П. и О.? — пита той по време на закуската.

— „Преработка и обезвреждане“ — отговарям аз, като отбягвам погледа му.

Срещу нас Дъмбо въздиша и бута встрани подноса си.

— Пфу, как да яде човек! Гади ми се.

— „Противно и отвратително“, това значи — казва Танка, като поглежда към Флинтстоун за одобрение. С тези не мога да изляза наглава. В деня, в който Резник ме назначи, Танка каза, че му е все едно кой е взводен командир. Той щял да слуша само Флинтстоун. Свих рамене. Майната му. Като завършим, един от нас ще бъде произведен в сержант и това няма да съм аз. Със сигурност.

— Д-р Пам ти показа трансформиран, нали? — питам аз Фъстъка. Той кимва. От изражението му си личи, че споменът го ужасява. — Натисна бутона, нали? — Кима пак. Този път по-бавно. — Какво, според теб, се случва с хората от другата страна на стъклото, след като натиснеш бутона?

Фъстъка прошепва:

— Умират.

— А какво, според теб, се случва с болните, които довеждат тук? И с всички, които не одобрят за обучение?

— Стига, Зомби, просто да му кажи — обажда се Портокала. Бута настрана храната си. Друг път не го е правил. И включва на заден ход, което не е от най-приятните гледки на масата.

— Не е нещо приятно, но сме длъжни да го направим — казвам аз. — Защото сме във война.

Погледът ми обхожда масата, търсейки подкрепа. Само Малката реагира и то — възторжено:

— Война! — казва тя. Щастлива е.

Извън столовата сме. Вървим през плаца, където няколко взвода маршируват под зоркия поглед на сержантите си. Фъстъка подтичва редом с мен. Вече са го кръстили „Кучето на Зомби“. Майната им. Минаваме между две казарми и излизаме на пътя към електроцентралата и преработвателните халета. Денят е студен и облачен. Всеки момент може да завали сняг. В далечината — шум от излитащ хеликоптер и насеченото „дан-дан-дан-дан“ на автоматичните оръжия. Точно пред нас — кулите близнаци на централата, бълват черен и сив дим. Сивият се разтваря в облаците. Черният си стои.

Пред хангара е опъната бяла палатка с предупредителни знаци за зараза. Влизаме в нея да се преоблечем. Като съм готов, помагам на Фъстъка да намъкне оранжевия костюм, ботушите, гумените ръкавици, маската и качулката. Сто пъти му повтарям да не сваля нищо, докато сме в хангара. За нищо на света. Да иска разрешение, преди да направи каквото и да било. Ако по някаква причина се наложи да напусне за малко сградата, да мине през проверка на влизане и излизане.

— Гледай да си край мен — казвам му. — И всичко ще е наред.

Той кима и качулката му се клати напред-назад, а стъкленият визьор потропва в челото му. Опитва се да го закрепи с ръка, но полза няма. Поглеждам го и му казвам:

— Те са хора, Фъстък. Просто хора.

Вътре в хангара телата на бившите живи се сортират. Заразените се отделят от незаразените. Заразените са белязани с яркозелени кръгове по челата, но се познават и без тях, защото обикновено са най-пресните трупове.

Телата са складирани най-отзад, чакат реда си за обработка върху множеството метални маси по протежение на хангара. Труповете са в различни фази на разложение. Някои са седели с месеци. Други сякаш всеки момент ще ти кажат „здрасти“.

Линията се обслужва от три взвода.

Първият превозва телата до масите. Вторият ги обработва. Третият отнася труповете и ги подготвя за извозване. Взводовете разменят работните си места периодически. Най-интересна е обработката. Почваме оттам. Казвам на Фъстъка да гледа, докато схване реда на работата.

Изпразваш джобовете. Сортираш съдържанието им. Боклукът — в една кофа, електрониката — в друга, благородните метали — в трета, всички други метали — в четвърта. Портфейли, портмонета, бележки, пари — в боклука. Някои от взвода тъпчат джобовете си с безполезни банкноти, по навик. Навиците се изкореняват най-трудно.

Снимки, документи за самоличност, всякакви сувенири — ако не са керамични — на боклука. Почти без изключение джобовете на мъртвите — от най-младия до най-стария — са пълни догоре с най-чудати неща, чиято стойност е била известна единствено на собствениците им.

Фъстъка не проронва и дума. Гледа ме как работя и пристъпва след мен, докато се местя от труп на труп по масите. Хангарът е вентилиран, но миризмата е нетърпима. Но като с всяка постоянно миризма — по-скоро като с всичко постоянно — човек постепенно свиква.

Това важи и за другите сетива. И за душата. След като си видял петстотин мъртви бебета, как може да си уплашен, отвратен или изобщо да чувстваш нещо?

До мен Фъстъка мълчи и гледа.

— Кажи, ако започне да ти се гади — казвам му аз строго. Само това оставаше — да повърне в защитния костюм.

Високоговорителите над нас пропукват и се разнася музика. Повечето харесват рап, докато работят. Аз го предпочитам смесен с малко хеви метъл и малко R&B. Фъстъка иска с нещо да помага. Давам му да изнася дрехите. Ще ги изгорят заедно с труповете през нощта. Унищожаването става наблизо, в пещите на електроцентралата. Казват, че черният дим бил от въглища, а сивият — от трупове. Дали е вярно, не знам.

Задачата ми не е никак лесна. Освен да работя, трябва да държа под око Фъстъка, а и целия взвод. Няма сержанти или каквито и да било възрастни край нас — ако не броим труповете. Само деца и обстановката от време на време е като в класна стая, от която учителят е излязъл за малко. Лудница.

Не познавам почти никой от останалите две взвода. Съперничеството в лагера е така силно, че за приятелства не остава време и ние изобщо не общуваме.

Затова, когато виждам едно светлокожо момиче с тъмни коси да изнася труповете на Кекса, нито й се представям, нито се опитвам да разбера как се казва. Просто я гледам, докато пребърквам покойниците. Прави ми впечатление, че се разпорежда. Сигурно е взводен командир. През почивката дърпам Кекса настрана. Той е добро момче. Тих, но не и потаен. Просто мълчалив. Според Дъмбо, ако някога проговори, няма да млъкне цяла седмица.

— Познаваш ли момичето от деветнайсети взвод… тая, с която работиш заедно? — питам аз.

Той кимва.

— Знаеш ли нещо за нея?

Той поклаща глава.

— А защо питам, знаеш ли?

Свива рамене.

— Ще ти обясня — викам. — Но не казвай на никого.

След четири часа работа краката на Фъстъка вече не го държат. Трябва да си почине и го извеждам за няколко минути навън. Сядаме пред вратата на хангара и гледаме двата стълба пушек, който се вият към облаците.

Фъстъка сваля качулката си и се обляга на студената метална врата. Кръглото му лице лъщи от пот.

— Те са просто хора — казвам отново аз, просто защото не знам какво да кажа. — С времето става все по-лесно. Ставаш все по-безчувствен. До момента, в който ти е все едно. Сякаш оправяш легло или си миеш зъбите.

Напрегнат съм. Няма да издържи. Ще се разплаче. Ще побегне. Ще избухне. Нещо ще направи. Но той просто седи и гледа с празен поглед. В следващия момент избухвам аз. Яд ме е не на него. Не и на Резник, че ме застави да го доведа. Бесен съм на тях. На копелетата, които се подиграха с нас. Аз съм лесен. Знам как ще свърша. Но Фъстъка? Петгодишен е, а какво му предстои? И защо, по дяволите, Вош го е зачислил в бойна единица? Та той дори не може да държи пушка! Или мислят, че колкото по-отрано почнат, толкова по-добре. На моята възраст ще е хладнокръвен убиец. Човек с течен азот вместо кръв.

Чувам гласа му, а после усещам и докосването му.

— Зомби, добре ли си?

— Да, да… Всичко е наред.

Всичко в този свят вече е наопаки. Вместо аз за него, той се безпокои за мен.

Един голям камион спира пред вратата на хангара и взвод 19 се заема да товари тела. Мятат ги като чували с картофи. Виждам тъмнокосото момиче, влачи един шишкав чичка. Поглежда към нас и се връща в хангара за следващия труп. Ама че късмет! Ще ни наклепе, че се мотаем и ето ни пак най-отзад.

— Каси казва, че и да искат, не могат да ни унищожат — казва Фъстъка. — Няма как да избият всички ни.

— Защо?

Защо, наистина.

— Защото сме били трудна жертва. Непобе… Абе, забравих думата.

— Непобедими?

— Точно така! — С успокояващо потупване по рамото: — Непобедими.

Черен дим, сив дим. Студът, който щипе бузите и топлината от телата ни в плен на защитните костюми; ние двамата — Зомби и Фъстъка; кълбестите облаци над нас; и скрит зад тях — корабът майка родил сивия дим, а в известен смисъл — и нас самите.

И нас самите.