Рик Янси
Петата вълна (18)

17.

Последният остатък от света, такъв какъвто го познавах, беше разкъсан на части в един топъл и слънчев неделен следобед. Събитието бе предзнаменувано от ръмжене на дизелови двигатели, грохот и скърцане на желязо и свистене на въздушни спирачки. Постовите забелязаха конвоя далеч преди да достигне лагера. Видяха ярките слънчеви отблясъци от прозорците и вихрушките прах, виещи се зад огромните гуми като дири от самолет във въздуха. Ние не хукнахме да ги приветстваме с цветя и целувки. Кротувахме, докато Хъчфилд, татко и четирите най-добри стрелци отиваха, за да ги посрещнат. Всички се чувствахме малко стреснати. И далеч по-малко ентусиазирани, отколкото само няколко часа по-рано.

От Пришествието насам всичко, което очакваме да се случи, не се случваше. И всичко, което не очаквахме, се случваше. Трябваха ни цели две седмици през Третата вълна, за да разберем, че смъртоносният грип е част от плана им. И въпреки това човек е склонен да вярва в това, в което винаги е вярвал, да мисли това, което винаги е мислел, и да очаква това, което винаги е очаквал. Така че не се питахме ДАЛИ ще ни спасят, а кога ще ни спасят.

Затова, когато видяхме точно това, което искахме да видим и което очаквахме да видим — големия камион с войници, джиповете, чиито стрелкови куполи бяха настръхнали от картечници и ракети земя-въздух, ние все още не се радвахме.

И тогава се появиха училищните автобуси.

Три на брой, един след друг.

Пълни с деца.

Никой не очакваше това. Както казах, беше абсурдно нормално, шокиращо нереално. Някои от нас дори се разсмяха. Жълт училищен автобус! А къде, по дяволите, е училището?

След няколко напрегнати минути, в които се чуваше само гърленото ръмжене на двигатели и далечната глъч на децата в автобусите, татко остави Хъчфилд да разговаря с командира и се върна при мен и Сами.

Около нас се събраха хора.

— Те са от „Райт-Патерсън“ — каза татко. Гласът му беше глух. — Изглежда са оцелели много повече от нашите военни, отколкото мислехме.

— Защо са с противогази? — попитах аз.

— Като профилактична мярка — отвърна той. — Били са в изолация по време на епидемията. Докато ние сме били в контакт и бихме могли да сме вирусоносители.

Той погледна надолу към Сами, който се бе притиснал до мен, с ръце, увити около крака ми.

— Идват за децата — каза татко.

— Защо? — попитах аз.

— Ами ние? — обади се Майка Тереза. — Няма ли да вземат и нас?

— Каза, че ще ни приберат по-късно. В момента имало място само за децата.

Погледът му бе вперен в Сами.

— Няма да се делим — казах аз на татко.

— Разбира се, че не. — Той се обърна и с отсечена крачка влезе в бараката. Излезе с раницата ми и плюшеното мече на Сами. — Отиваш с него.

Май не ме разбра.

— Няма да тръгна без теб — казах аз. Как може да е такъв баща ми! Цъфна някаква важна клечка и той сдаде управлението.

— Чу какво каза! — пискливо се намеси Майка Тереза, размахвайки броеницата си. — Само деца! Ако ще ходи някой друг, то трябва да съм аз… абе, жени. Такъв е редът. Първо жените и децата! Жени и деца.

Татко не й обърна внимание. И пак ръка на рамото ми. Дръпнах се.

— Каси, те ще евакуират първо най-слабите. Аз ще дойда само няколко часа след това.

— Не! — изкрещях аз. — Тръгваме заедно. Ако ли не — оставаме. Все някак ще издържим, докато се върнат. Ще се грижа за брат ми, както винаги съм го правила.

— Ще се грижиш и там, Каси. Нали тръгваш с него.

— Не и без теб. Няма да те оставя, татко.

Той се усмихна, сякаш бях казала някоя детинщина.

— Аз съм лесен.

Не можех да го изразя с думи — онова, което пареше като въглен гърлото ми. Чувството, че ако се разделим, с нас е свършено. Че ако го оставя, няма да го видя никога. Нямах смислено обяснение, но и светът, в който живеех, отдавна беше загубил смисъла си.

Татко отдели Сами от крака ми, грабна го под мишница, улови лакътя ми със свободната си ръка и ни поведе към автобусите. Лицата на войниците не се виждаха заради противогазите, които им придаваха вид на насекоми. Но върху зелените камуфлажни униформи можеха да се прочетат техните имена.

Грийн.

Уолтърс.

Паркър.

Добри, благонадеждни, нормални американски имена. И американските знамена на ръкавите им. И стойката им — изпъната, но небрежна, бдителна, но спокойна. Пружини.

Начинът, по който очакваш да изглежда една армия.

Стигнахме до последния автобус в колоната. Децата вътре викаха и ни махаха с ръце. Беше вълнуващо.

Едрият войник на вратата козирува. Върху табелката на униформата му пишеше: „ефр. Бранч“.

— Само децата — каза той. Гласът му прозвуча глухо заради противогаза.

— Ясно, ефрейторе — каза татко.

— Каси, защо плачеш? — попита Сами. Малката му ръка посегна към лицето ми.

Татко го свали на земята. Коленичи и доближи глава до главицата на Сами.

— Отиваш на екскурзия, Сам — каза татко. — Тези добри войници ще ви отведат на безопасно място.

— Ама ти няма ли да дойдеш? — мъничките му ръце бяха вкопчени в ризата на татко.

— Ще дойда. И тати идва. Просто не сега. Но скоро. Съвсем скоро. — Той грабна Сами в ръце. Последна прегръдка. — И да слушаш. Да правиш каквото ти кажат тези добри батковци. Обещаваш ли?

Сами кимна. Пъхна ръка в моята.

— Хайде, Каси. Ще се возим на автобус!

Черната маска рязко се обърна. Една ръка с ръкавица се вдигна.

— Само момчето.

Казах му да си гледа работата. Без татко — иди-дойди, но да пусна Сами без мен… Никога.

Ефрейторът ме отряза:

— Само момчето.

— Тя му е сестра — опита се да възрази татко. Логичен, както винаги. — И тя е дете. Само на шестнайсет е.

— Тя остава — отсече ефрейторът.

— Тогава и той остава — казах аз, прегръщайки с две ръце Сами. Без да ги извие, нямаше как да вземе братчето ми.

Последва ужасният момент, в който ефрейторът не каза нищо. Идеше ми да дръпна противогаза и да се изплюя в лицето му. Слънцето проблясваше в стъклото на шлема, омразна топка от светлина.

— Значи искате той да остане?

— Искам той да остане с мен — поправих го аз. — В автобуса. Извън него. Където и да е. С мен.

— Не става, Каси — каза татко.

Сами се разрева. Беше разбрал: татко и войникът бяха срещу нас двамата, и битката бе загубена. Разбра го преди мен.

— Може да остане — каза войникът. — Но не гарантираме безопасността му.

— О, нима! — изкрещях аз в насекомоподобното му лице. — А чия безопасност можете въобще да гарантирате?

— Каси… — поде татко.

— Нищо не можете да гарантирате! — изкрещях аз.

Ефрейторът не ми обърна внимание.

— На ваша отговорност, сър — каза той на татко.

— Тате — казах аз. — Чу го. Сами може да си остане с нас.

Татко задъвка долната си устна. Вдигна глава и се почеса под брадичката. Очите му се взряха в празното небе. Мислеше за безпилотните самолети, за това, което знаеше и за това, което не знаеше. Спомняше си какво бе научил. Претегляше даденостите и изчисляваше вероятностите, заглушавайки вътрешния глас, който напираше да изкрещи: Не го пускай!

И той, естествено, постъпи разумно. Беше отговорен родител и постъпи така, както правят отговорните родители.

Избра разумното решение.

— Права си, Каси — каза той накрая. — Те не могат да гарантират безопасността ни. Никой не може. Но някои места са по-безопасни от други. — Той сграбчи ръката на Сами. — Хайде, скачай!

— Не! — изпищя Сами. Сълзите се стичаха по пламналите му бузи. — Не искам без Каси!

— И Каси ще дойде — каза татко. — Ще дойдем и двамата. Веднага след теб.

— Виж, тате… ще го пазя, ще го гледам, няма да позволя да го пипнат с пръст! — взех да се моля аз. — Нали ще дойдат за втори курс? Да изчакаме дотогава, а? — Стисках го за ризата и го гледах умолително. Досега тактиката винаги бе работила. — Моля те, татко, не го прави. Грешка е. Трябва да сме заедно, длъжни сме.

Този път нямаше да проработи. Очите му пак бяха добили онзи суров вид: студени, свити, безмилостни.

— Каси — рече той. — Кажи на брат си, че всичко е наред.

И аз го направих. След като си казах, че всичко е наред. Заповядах си да се доверя на татко, на Властите, на Другите… че няма да изгорят автобуси, пълни с деца, да се доверя, че самото доверие не е последвало участта на компютрите, микровълновите пуканки и онзи холивудски филм, в който Слузестите топки от планетата Зиркън бяха победени и доброто възтържествува миг преди финалните надписи. Коленичих върху прашната земя пред братчето си.

— Няма как, трябва да вървиш, Самс — казах му. Пълничката му долна устна мърдаше нагоре-надолу. Стискаше мечето до гърдите си.

— Ама, Каси, кой ще те държи за ръка, като те е страх? — Беше напълно сериозен. Толкова приличаше на татко с това смръщено малко личице, че почти се разсмях.

— Мен вече не ме е страх. И теб не трябва да те е страх. Войниците ще ни пазят. — Вдигнах очи към ефрейтор Бранч. — Нали така?

— Точно така.

— Тоя ми прилича на Дарт Вейдър — прошепна Сами. — И гласът му е като неговия.

— Да, но помниш ли как завърши филма? Той се превърна в добър човек.

— След като съсипа планетата и уби сума хора.

Засмях се. Просто не издържах. Боже, какъв умник! Понякога си мислех, че е по-умен от мен и татко, взети заедно.

— По-късно и ти ще дойдеш, нали Каси?

— Гарантирано.

— Обещаваш ли?

Обещах. Каквото и да се случи. БЕЗ ЗНАЧЕНИЕ!

Това му стигаше. Той бутна плюшеното мече в гърдите ми.

— Какво правиш?

— Да има какво да гушкаш, като те е страх. Но няма да го даваш на никого. — Той вдигна мъничкото си пръстче, за да подчертае важността на условието. — Нали разбра! — После протегна ръка на ефрейтора. — Водете, Вейдър!

Пухкавата ръчица потъна в голямата, облечена с ръкавица ръка. Стъпалото на автобуса беше високо и го затрудни.

Децата вътре пищяха и ръкопляскаха. Той зави и тръгна по пътеката между седалките.

Сами беше последното дете. Вратата се затвори. Татко се опита да сложи ръка на рамото ми. Отстъпих встрани. Двигателят изрева. Въздушните спирачки изсъскаха.

Лицето на Сами цъфна на зацапаното стъкло. Усмихваше се, докато със светлинна скорост се отдалечаваше на галактически разстояния в своя жълт „Старфайтър“, докато прашният жълт космически кораб бе погълнат от прахта.