Рик Янси
Петата вълна (20)

19.

Забелязах Вош веднага.

Стоеше до вратата, много висок, единственият човек в униформа, който не полюшваше автомат пред гърдите си.

Той кимна към Хъчфилд при влизането ни в бившия лазарет, всъщност костница. Ефрейтор Бранч козирува и се сбута при войниците, които се бяха наредили наоколо.

Картината представляваше войници, изправени пред три от четирите стени, и бежанци в средата на помещението.

Дланта на татко потърси моята. Мечето на Сами беше в едната ми ръка, подадох му другата.

Е, татко? Май вътрешният ти глас повиши тон, като видя хората с пушки пред стените? Затова ли ме хвана за ръка?

— Най-сетне ще получим ли отговори на въпросите си? — извика някой при влизането ни.

Всички започнаха да говорят наведнъж — всички, с изключение на войниците, питаха:

— Ония кацнаха ли?

— Как изглеждат?

— Кои са?

— Какви са тези сиви летателни апарати в небето?

— Кога ще ни евакуирате?

— Колко оцелели намерихте?

Вош вдигна ръка за тишина. Но залата само поутихна.

Хъчфилд му козирува.

— Всички са налице, сър!

Набързо преброих главите.

— Не — казах аз. Трябваше да повиша глас, за да надвия врявата. — Не! — Погледнах татко. — Мазния го няма.

Хъчфилд се смръщи.

— Кой е Мазния?

— Кой! Оня олиго… Едно дете.

— Дете? Значи е потеглило с автобусите, заедно с другите.

„Другите“. Става ми някак смешно, като си спомня това сега. Противно смешно.

— Всички трябва да са в сградата — каза Вош през противогаза си. Гласът му беше адски дебел, като подземен тътен.

— Кой знае какво му е скимнало — казах аз. — Той е малко шантав.

— Къде може да е? — попита Вош.

Поклатих глава. Откъде да знам. После се сетих. Къде другаде ще е!

— При ямата.

— Къде е тя?

— Каси — рече татко. Стискаше ръката ми с все сила. — Защо не идеш да доведеш Мазния, за да може полковникът да започне брифинга?

— Аз?

Изобщо не разбрах намека му. Сигурно в това време вътрешният глас на татко е крещял, но аз не го чувах, а той нямаше как да каже. Можеше само да ми го телеграфира с очи. Сигурно текстът беше: „Знаеш ли как да познаеш врага, Каси?“

Не знам защо той не предложи да дойде с мен. Може да е мислел, че никой не би заподозрял дете и поне един от нас ще оцелее — или поне би могъл да оцелее.

Може би.

— Добре — каза Вош. Посочи с пръст към ефрейтор Бранч. — Иди с нея.

— Тя ще се оправи сама — каза татко. — Знае гората наизуст. Пет минути, нали Каси? — Погледна Вош и му се усмихна. — Пет минутки.

— Не се прави на луд, Съливан — каза Хъчфилд. — Как ще отиде без придружител!

— Разбира се — каза татко. — Точно така. Прав си, разбира се.

Той се наведе и ме прегърна. Не много силно, не много дълго. Бързешком. Стискане — пускане. Всичко друго би приличало на сбогуване.

Довиждане, Каси.

Бранч се обърна към командира си и каза:

— Първи приоритет ли, сър?

И Вош кимна:

— Първи приоритет.

Излязохме на ярката слънчева светлина, мъжът с противогаза и момичето с плюшеното мече. Право пред нас няколко войници се бяха облегнали на един джип. Не ги бях забелязала на идване. Като ни видяха, се изправиха. Ефрейтор Бранч ги поздрави с палец, след което вдигна показалеца си. Първи приоритет.

— Далеч ли е мястото? — попита ме той.

— Не е далеч — отговорих аз. Гласът ми прозвуча съвсем детски. Сигурно плюшено мече на Сами ме връщаше към детството.

Той ме последва по пътеката, която се виеше в гъстата гора зад лагера. Автоматът пред него, цевта насочена. Сухата пръст хрущеше в знак на протест под кубинките му.

Денят беше топъл, но под дърветата беше по-хладно. Пищно зелени в края на лятото. Подминахме дървото, където бях скрила автомата си. Не се обърнах. Просто продължих към поляната.

И той цъфна: малкото лайно, до глезените в кости и пепел, ровещ като кокошка из тленните останки за някоя безполезна, никому ненужна дрънкулка, още една за из пътя, който щеше да го изведе до лелеяната му крайна цел: неговото собствено величие.

Главата му се показа, когато се появихме насред кръга от дървета около поляната. Лъскава от пот и от боклуците, с които мажеше косата си. По бузите му се стичаха ручейчета кал. Беше като футболист след мач. Като ни видя, бързо скри нещо зад гърба си. Нещо блестящо, сигурно беше сребърно.

— А! Каси? Виж ти. Минах да те потърся, понеже не те видях в лагера и мярнах тук… разни дреболии…

— Този ли е? — попита войникът. Метна пушката си през рамо и пристъпи към ямата.

Бяхме аз, войникът в средата и Мазния в ямата с пепелта.

— Да — казах аз. — Това е Мазния.

— Не се казвам така — изцърка той. — Истинското ми име е…

Тъй и не научих истинското име на Мазния.

Не видях пистолета и не чух изстрела. Не видях как войникът го извади от кобура си. Но и не гледах към войника. Гледах Мазния. Главата му отскочи назад, сякаш някой го дръпна за мазните кичури и той някак си се сгъна, докато се свличаше, стиснал в ръка съкровищата на покойниците.