Рик Янси
Петата вълна (85)

84.

Сами забелязва кръвта преди мен.

— Дреболия — изсумтява Бен.

По лицето му не можеш да прочетеш нищо. Нищо е слабо казано — повече от нищо.

— Дълга история, Фъстък — казва Бен. — Ще ти я разкажа по-късно.

— Къде отиваме? — питам аз. Не че кой знае колко сме се засилили. Бен се влачи из лабиринта от коридори като истинско зомби. Лицето на Бен, което помня, е някак избледняло… или по-скоро застинало в някакъв измършавял, изострен и суров вариант на някогашното му лице. Сякаш някой безмилостно е изрязал всичко второстепенно, запазвайки само същността.

— Най-общо казано — махаме се оттук. След този тунел — следващия вдясно. Води до една вентилационна шахта, която можем…

— Стой! — сграбчвам го аз. За малко да забравя: — Импланта на Сами!

Той се взира в мен за секунда, после се разсмива печално.

— Съвсем забравих.

— Какво забрави? — пита Сами.

Клякам на коляно и улавям ръцете му. Вече сме на няколко коридора от убежището, но гласът на майор Боб, усилен от мегафона, все още скача от стена на стена и препуска из тунелите.

— Самс, трябва да свършим нещо. Нещо много важно. Хората тук не са тези, за които се представят.

— А какви са? — прошепва той.

— Лоши, Сам. Много лоши.

— Извънземни — намесва се Бен. — Д-р Пам, войниците, командирът… дори командирът! Всички са трансформирани. Водят ни за носа, Фъстък.

Сами е ококорил очи като грамофонни плочи.

— И командира ли?

— И командира — отвръща Бен. — Така че се махаме оттук и отиваме при Катализатора. — Вижда, че го гледам. — Не се казва така — така й викаме.

— О! — клатя глава аз. „Зомби“, „Фъстъка“, „Катализатора“… Явно военни глупости. Обръщам се пак към Сам. — Излъгаха ни за много неща, Сам. За почти всичко. — Пускам ръката му и прокарам пръсти по тила, докато напипам малката бучка под кожата му. — И имплантите са лъжа. С тях ни следят, а могат и да ни навредят.

Бен кляка до мен.

— Така че трябва да го извадим, Фъстък.

Сам кима. Пълничката му долна устна трепери, а големите му очи се наливат със сълзи.

— Ами… добре…

— Но трябва да кротуваш — строго му казвам аз. — Ни гък, ни мък. Ще се справиш ли?

Той кима отново и една едра сълза капва върху ръката ми. Ставам и двамата с Бен се дръпваме настрана за кратка предоперативна оперативка.

— Нямам друго — казвам аз и кимам към двайсетсантиметровия боен нож, като внимавам да не го зърне Сами.

Очите на Бен стават на понички.

— Я по-добре с това — казва той и измъква един скалпел от джоба на престилката си.

— Определено е по-добре.

— Ти ли ще го извадиш?

— Нали ми е брат. Длъжна съм. — Но мисълта да накълцам Сами ми идва малко в повече.

— Мога да го направя аз — казва Бен. — Ти го дръж, аз ще режа.

— Нали си лекар — казвам хапливо аз. — Тук при извънземните ли си взе дипломата?

Той се усмихва мрачно.

— Само гледай да го държиш здраво, за да не засегна нещо.

Връщаме се при Сам, който седи, облегнат на стената и стиска мечока, а очите му уплашено шарят насам-натам. Прошепвам на Бен:

— Само да му направиш нещо! Ще те изкормя с ей този нож.

Той ме поглежда стреснато.

— Никога няма да му направя нещо лошо.

Взимам Сам в скута си. Обръщам го по корем, тъй че брадичката му да се подпре в бедрото ми. Бен коленичи. Ръката му лекичко трепери.

— Спокойно — шепне Бен. — Само го дръж здраво.

— Каси… — уплашено мрънка Сам.

— Шшт. Шшт. Не мърдай. Ще стане за нула време — казвам му. — Побързай — казвам на Бен.

Държа главата на Сам с две ръце. Бен приближава скалпела; ръката му вече е като стоманена.

— Ей, Фъстък — казва той. — Чакай първо да ти сваля медальона. — Сами кимва и Бен щраква закопчалката. Металът звънва и се изнизва в шепата му.

— Твой ли е? — питам Бен, малко стресната.

— На сестра ми. — Той пуска верижката в джоба си. Няма защо да обяснява: мъртва е.

Извръщам глава. Убивам, а не мога да гледам някакви си микроскопични разрези. Сами леко подскача при досега на скалпела. Впива зъби в крака ми, за да не запищи. Хапе здраво. Сега въпросът е аз да не запищя.

— Побързай — изцърквам аз, тихо като мишка.

— Ето го. — Имплантът е полепнал за окървавения пръст на Бен.

— Хвърляй го.

Бен изтръсква ръката си и затиска с марля раната. Дошъл е подготвен. А аз — с двайсетсантиметров нож.

— Е, това беше, Сам. Спри да дъвчеш бедрото ми.

— Боли, Каси!

— Знам… знам. — Дръпвам го нагоре и го прегръщам силно. — Герой!

Той сериозно кима:

— Знам.

Бен ми подава ръка, за да се изправя. Лепкава — от кръвта на Сам. Пуска скалпела в джоба си и изважда пистолета.

— Да побързаме — казва той делнично, сякаш гоним автобус.

Пак сме в главния коридор. Сами потичва, вкопчен в мен. Последен завой и Бен заковава така рязко, че връхлитам отгоре му. Тунелът се раздира от бесен автоматен залп. И чувам един познат глас да казва:

— Закъсняваш, Бен. Очаквах те по-рано.

Дълбок, стоманено твърд глас.