Рик Янси
Петата вълна (31)

30.

Центърът за рехабилитация ми харесва много повече от Зомбарника. Мирише по-приятно, а и съм в отделна стая. Не е като да си в зала с един куп болни. В стаята е тихо и спокойно и дори можеш да си въобразиш, че светът отново е такъв, какъвто беше преди. За първи път от няколко седмици съм в състояние да ям твърда храна и сам да ходя до тоалетната — макар че избягвам да се гледам в огледалото там. Дните са по-приятни, но нощите са тежки: щом затворя очи, виждам подобното си на скелет тяло в залата за екзекуции, вързаният Крис отсреща и кокалестия ми пръст, който лети към копчето.

Крис го няма. Всъщност, според д-р Пам, него изобщо не го е имало. Имало е нещо вътре в Крис, което да го контролира, нещо вградено в мозъка му (незнайно как и неясно кога) в миналото. Извънземните не нападнали „Райт-Патерсън“ отвън. Нападението дошло отвътре, от трансформирани войници, които обърнали дула срещу другарите си. Което значи, че те са били сред нас отдавна. Скрити в очакване да отминат първите три вълни и населението да намалее до приемливи граници.

Какво каза Крис? „Те знаят какво мислим“.

Знаели са, че ще хукнем да се спасяваме като стадо овце. Къде? При военните. Какъв е вашият следващ ход, г-н Извънземен? Съвсем прост, защото знаете какво мислим: внедряване на саботьори сред военните. Дори и да не успеете, като при първото нападение над „Райт-Патерсън“, пак ще ни победите. Как да различиш врага, когато между него и теб няма разлика?

И тук играта свършва. Глад, болести, диви зверове. Въпрос на време преди и последните изолирани оцелели да са мъртви.

От прозореца ми на шестия етаж се вижда централния вход на базата. По здрач от там тръгва конвой стари жълти училищни автобуси, ескортирани от джипове. Автобусите се връщат няколко часа по-късно, натоварени с хора, предимно деца, макар че в тъмното е трудно да се каже кого приемат в хангара за маркиране. Едновременно отсяват и унищожават трансформираните. Поне така разбрах от медицинските сестри. За мен всичко това е лудост, като се има предвид случилото се досега. Защо ни избиха така бързо? Защото се струпвахме като овце! И сега пак сме накуп. На показ. Чудно как още не са боядисали базата в червено. Ето ни, тук сме! Когато решите, стреляйте!

Вече не издържам.

Тялото ми укрепва, но се сривам психически.

Наистина не разбирам. Каква е целта? Не тяхната, тя е съвсем ясна още отначало.

Искам да кажа, има ли смисъл да се борим? Дори и да не се бяхме скупчили като овце, те щяха използват друг план. Щяха да ни очистят с трансформирани. Щяха поединично да ни избият в дупките ни.

Няма как да победим. И да бях спасил сестра си, щеше да е все едно. В най-добрия случай щях да й подаря месец-два живот.

Ние сме мъртви. А няма други, освен нас. Има минало мъртво и бъдеще починало. Трупове и бъдещи трупове.

Някъде между подземието и тази стая загубих медальона на Сиси. Събуждам се посред нощ, стискайки празна длан и я чувам да крещи. Вика ме по име, сякаш е на две крачки. Аз се ядосвам, казвам й да млъкне, тя се отдалечава и изчезва. Не разбира ли, че съм мъртъв — мъртъв като нея? Зомби съм.

Спрях да ям. Не си пия лекарствата. Лежа в леглото с часове, взирайки се в тавана и чакам да дойде краят — да ида при сестра си и другите седем милиарда късметлии. Вирусът, който ме бе подхванал, сега е заменен с друг, по-лаком. Стопроцентова смъртност, гарантирана. И си казвам — стига толкова. Полза няма. Мога цял ден да се окуражавам, но истината е една: откакто дойдоха те, с нас е свършено. Въпросът е не дали, а кога.

И точно когато стигам дъното, когато и последната част от мен, способна да се бори, е на път да умре, като по поръчка изниква той: спасителят ми.

Вратата се отваря и сянката му изпълва стаята: дълга, тясна, ръбеста — като изрязана от гранит. Плъзга се върху мен, докато той пристъпва към леглото ми. Искам да погледна встрани, но не мога. Очите му — студени и сини като планински езера, парализират погледа ми. Отива на светло и виждам късо подстриганата му руса коса, острия нос и тънките му устни, изпънати в безизразна усмивка. Безупречна униформа. Ослепителни обувки. Яка с офицерски вензели.

Безмълвно се вглежда в мен, дълго и тягостно. Леденосините му очи хипнотизират. Лицето му е гладко и нереално, като скулптура.

— Знаеш ли кой съм аз? — пита той. Гласът му е басов. Плътен и внушителен като от трейлър на филм. Аз клатя глава. Откъде, по дяволите, ще знам? Никога досега не съм го виждал.

— Подполковник Александър Вош, командирът на тази база.

Не протяга ръка. Просто се взира в мен. Идва до леглото и хвърля поглед на табличката с показателите ми. Сърцето ми бие учестено. Сякаш съм в училище и са ме извикали в кабинета на директора.

— Бели дробове — добре. Сърдечна честота, кръвно налягане… Всичко е добре. — Той закача табличката на мястото й. — Само дето всичко не е добре, нали? По-точно казано, всичко е доста зле.

Той придърпва един стол до мен и сяда. Движението е плавно, гладко и леко, сякаш се е упражнявал с часове и е превърнал сядането в наука. Преди да продължи опъва ръбовете на панталона си и в идеално права линия.

— Видях профила ти от „Страната на чудесата“. Много интересен. И много поучителен.

Той бръква — отново с такава елегантност, че движението му по-скоро прилича на танц — и изважда сребърния медальон на Сиси от джоба си.

— Това трябва да е твое.

Хвърля го на леглото до ръката ми. Чака да го сграбча. Сдържам се и не мръдвам, без точно да разбера защо.

Ръката му се връща в джоба на куртката му. Хвърля в скута ми снимка. Вдигам я. Малко русо дете на около шест-седем години. С очите на Вош. В ръцете на красива жена, на възраст като неговата.

— Знаеш ли кои са?

Въпросът не е труден. Кимам. Неясно защо снимката ме притеснява. Подавам му я обратно. Той не я взема.

— Те са моята сребърна верижка — казва той.

— Съжалявам — казвам аз, защото не знам какво друго да кажа.

— Чудя се защо постъпиха именно така. Мислил ли си по въпроса? Биха могли да ни унищожат бавно и спокойно. Защо с тази болест, която убива девет от всеки десет души? Защо не седем от десет? Защо не пет? С други думи, защо, по дяволите, така бързат? Имам си теория за това. Би ли искал да я чуеш?

Не, мисля си. Не искам. Кой е този и защо ми говори?

— Има една мисъл на Сталин — казва той. — „Една смърт е трагедия, но един милион е статистика.“ Представи си какво са седем милиарда. Аз не мога. Това надхвърля човешките познавателни способности. Ето защо постъпиха така. Това е като във футбола. Нали си играл футбол? Вкарваш голове не толкова, за да победиш, колкото да сломиш волята на противника.

Той взима снимката и бързо я прибира в джоба си.

— Ето защо не мисля за изчезналите 6,98 милиарда души. Мисля само за нас двамата.

Той кима към медальона на Сиси.

— Изостави я. Избяга, когато й беше необходим. И все още бягаш. Не смяташ ли, че е време, вместо да бягаш, вече да се биеш за нея?

Отварям уста, и всичките ми мисли се събират в три прости думи:

— Тя е мъртва.

Той махва с ръка. Че говоря глупости.

— Всички сме мъртви, синко. Някои са само по-напреднали. Чудиш се кой, по дяволите, съм аз и защо съм тук. Е, казах ти кой съм, а сега ще ти кажа и защо съм тук.

— Добре — смънквам аз. Може би, след като ми каже, ще си иде. Почва да ме дразни с присъствието си.

Нещо в начина по който ме гледа… може би и ледената му усмивка… го прави да прилича на оживяла статуя.

— Тук съм, защото избиха повечето от нас, но не всички. И това е грешката им, синко. Това е пукнатината в плана им. Защото, ако не избиеш всички наведнъж, онези, които останат, няма да са най-слабите. Ще оцелеят най-силните от силните. Огънатите, но непрекършените, ако разбираш какво говоря. Хора като мен. И като теб.

Кимвам колебливо с глава:

— Аз не съм силен.

— Ето тук няма да се съглася. „Страната на чудесата“ картографира не само миналото ти, а и самия теб. От нея се разбира не само кой си, но и какъв си. Твоя опит и твоя потенциал. А потенциалът ти — не се шегувам — е колосален. Ти си точно това, което ни трябва и то в точния момент.

Той се изправя. Стърчи над мен.

— Стани!

Това не е молба. Гласът му е твърд като чертите на лицето му. Изправям се. Той доближава лицето си до моето и казва с тих, заплашителен глас:

— Какво искаш? Бъде честен.

— Искам да си тръгнете.

— Не — рязко поклаща глава той. — Какво искаш?

Усещам как долната ми устна висва, като на дете, което всеки момент ще се разреве. Очите ми горят. Стискам език и се мъча да издържа на студения огън в погледа му.

— Искаш ли да умреш?

Кимнах ли? Не помня. Сигурно, защото той казва:

— Аз няма да ти позволя. Така че?

— Така че сигурно ще живея.

— Не, няма. Ще умреш. Ще умреш и нито аз, нито който и да било друг би могъл да го предотврати. Ти, аз и всеки от останалите на тази голяма, красива синя планета ще умре, за да освободи място за тях.

Думите му са удар в десетката. Най-доброто, казано в най-подходящия момент, с което онова, което той се опитва да измъкне от мен, внезапно експлодира.

— Тогава какъв е смисълът, а? — крещя аз в лицето му. — Какъв е проклетият смисъл? Нали знаете всичко, отговорете ми! Защото аз не знам и вече ми е все едно!

Той сграбчва ръката ми и ме катапултира към прозореца. След секунда е до мен. Дърпа завесата. Виждам училищни автобуси, спрели до хангара и опашка от деца, чакащи да влязат в сградата.

— Питаш неподходящия човек — изръмжава той. — Питай тях защо трябва да ти пука. Кажи им, че няма смисъл. Кажи им, че искаш да умреш.

Той ме сграбчва за раменете и ме завърта с лице към себе си. Блъска ме по гърдите.

— Те обърнаха начина ни на мислене, момче. По-добре да умрем, отколкото да останем живи. По-добре да не се борим. Да се крием като плъхове. Те знаят, че за да ни победят, трябва да ни пречупят — първо тук. — Той отново ме удря по гърдите. — Последната земна битка няма да е за някоя равнина, планина, джунгла, пустинята или море. Тя ще се случи тук. — Удари по гърдите. И то яки. Дум-дум-дум.

Не издържам. Всичко, което се е насъбрало в мен от нощта, в която сестричката ми умря, избухва. Хлипам като дете, както никога не съм плакал. Сякаш плача за първи път и чувството е зашеметяващо.

— Ти си човешка глина — яростно шепти Вош в ухото ми. — А аз съм Микеланджело. Аз съм архитекта, а ти ще бъдеш шедьовъра ми. — Светлосиният пламък в очите му ме изгаря. — Бог не призовава силните, синко. Бог дава сила на призваните. Ти си призван.

Тръгва си с обещание. Думите му така силно пламтят в съзнанието ми, че не ми дават покой цяла нощ и в дните след това.

„Ще те науча да обичаш смъртта. Ще те лиша от печал, вина и самосъжаление, за да те заредя с омраза и хитрост, и с духа на мъстта. Ти ще си последният етап, Бенджамин Томас Периш.“

Блъска по гърдите ми с все сила, а сърцето ми гори.

„Ти ще си бойното ми поле.“