Рик Янси
Петата вълна (61)

60.

Първата ми реакция е да махна окуляра, но не го правя. Парализиран съм. После отвратен. После паникьосан. Накрая объркан. Главата на Катализатора свети като коледна елха. Може да се види от километри. Зеленият огън искри и се върти. Толкова ярък, че прогаря ретината ми.

— Какво има? — пита тя. — Нещо станало ли е?

— Ти светна. След като извадих импланта.

Взираме се един в друг задълго. Тя казва:

— Нечистото свети в зелено.

Аз вече съм на крака, автоматът е в ръцете ми. Отстъпвам към вратата. Навън, в оглушителната тишина на снега, Кекса и снайперистът продължават да си разменят изстрели. „Нечистото свети в зелено.“ Катализатора не посяга към автомата си. През дясното ми око изглежда съвсем нормална. През лявото е като бенгалски огън.

— Помисли добре, Зомби — казва тя. — Помисли. — Вдига празните си ръце, издраскани и охлузени от падането, едната със засъхнала кръв. — Светнах, след като извади импланта. Окулярите не показват трансформирани. Те показват отсъствие на имплант.

— Глупости, Катализатор! А при ония тримата защо светнаха? Щяха ли да светнат, ако не бяха трансформирани?

— Знаеш много добре защо. Но не го приемаш. Светеха не защото бяха трансформирани. Бяха като нас, просто не бяха маркирани.

Тя се изправя. Боже, толкова е дребна, като дете… Но тя си е дете! През едното око — нормално. През другото — кълбо от зелени пламъци. Коя от двете е? И какво е?

— Взимат ни. — Тя пристъпва към мен. Вдигам автомата. Тя спира. — Маркират ни. Учат ни да убиваме. — Още една стъпка. Насочвам цевта към нея. Не в нея, но към нея. Да има едно наум. — Всеки, който не е маркиран, свети в зелено и когато те се защитават или нападат, стрелят по него. Както направи този снайперист. Което доказва, че врагът са те! Не разбираш ли? — Още една стъпка. Дулото ми е насочено право в сърцето й.

— Спри — моля я аз. — Моля те, Катализатор. — Едно чисто лице и едно в пламъци.

— Докато избием всички немаркирани.

Още една стъпка. Сега е пред мен. Дулото на автомата докосва гърдите й.

— Това е Петата вълна, Бен.

Поклащам глава.

— Няма Пета вълна! Няма! Командирът каза…

— Командирът излъга.

Тя посяга с кървавите си ръце и издърпва автомата ми. А аз пропадам в една странна Страна на чудесата, в която горе е долу, истината е лъжа и врагът има две лица, моето и неговото. Онова, което ме спаси, което плени сърцето ми и го превърна в бойно поле. Тя сгушва ръцете си в моите и произнася смъртната ми присъда:

— Бен, НИЕ сме Петата вълна.