Рик Янси
Петата вълна (29)

28.

Паднал съм така дълбоко, че съм недосегаем. За пръв път от седмици насам се чувствам вцепенен. Дори не знам дали съм самия себе си. Няма точно място, където завършвам аз и започва нищото.

Гласът й долита през мрака и аз се вкопчвам в него — спасително въже, което да ме измъкне от бездънния кладенец.

— Всичко свърши. Всичко е наред. Свършихме.

Излитам като тапа на повърхността на реалния свят, задъхан и плачещ като лигльо и си мисля: „Грешите, докторе. Това никога не свършва. Просто продължава и продължава.“ Лицето й изплава пред погледа ми, а ръката ми изпъва ремъка, докато се опитва да я сграбчи. Длъжна е да спре този кошмар.

— Какво, по дяволите, беше това? — питам аз с дрезгав шепот. Гърлото ми пари, устата ми е суха. Струва ми се, че нямам и пет кила, сякаш плътта е оглозгана от костите ми. А уж най-страшен бил вирусът!

— Това е начин да надникнем в теб, да видим какво става вътре — казва тя ласкаво. Поглажда с ръка челото ми. Жестът й ми напомня за майка ми, което ми напомня за това как загубих майка си, как избягах от нея в онази ужасна нощ. Което ми напомня, че сега не трябваше да съм тук, на този бял стол. Трябваше да съм с тях. Трябваше да остана и да споделя съдбата им.

„Грижи се за сестричката си.“

— Това е следващият ми въпрос — казвам аз, мъчейки се да се съсредоточа. — Какво става?

— Те са вътре в нас — отговаря лекарката. — Бяхме нападнати отвътре, от заразен персонал, който бе внедрен в армията.

Дава ми няколко минути, за да смеля това и бърше сълзите от лицето ми с хладна, влажна кърпа. Изглежда абсурдно — майчинската й грижа и успокояващата прохлада на кърпата след цялото изтезание.

Тя оставя настрана кърпата и се взира в очите ми.

— Съдейки по съотношението между заразени и чисти в базата, считаме, че една трета от всички оцелели човешки същества всъщност са извънземни.

Тя разхлабва ремъците. Аз съм празен като облак, лек като балон. Струва ми се, че като откачи и последната лента, ще излетя от стола и ще се разплескам на тавана.

— Искаш ли да видиш един? — пита тя.

И ми подава ръка.