Рик Янси
Петата вълна (60)

59.

Цистерната догаря. Свит в пешеходния вход на гаража, соча към отсрещната сграда — оранжева в светлината на пожара.

— Влизаме оттам. Третият прозорец отляво с избитите стъкла. Виждаш ли го?

Катализатора кима разсеяно. Умът й е зает с нещо друго. Играе си с окуляра — сваля го и го слага. Няма и помен от предишната й увереност.

— Невъзможният изстрел… — шепне тя. Обръща се към мен. — По какво се разбира кога ставаш „Дороти“?

Клатя глава. Това откъде й хрумна!

— Ние няма да станем „Дороти“ — казвам аз и я потупвам по ръката.

— Откъде си сигурен?

Очите й се стрелкат напред-назад, тревожни, като очите на Танка, преди да превърти.

— Лудите не разбират, че са луди. В своите очи те са съвсем наред. — Очите й са отчаяни, съвсем не такива, каквито са били. — Не си луда. Вярвай ми.

Грешна стъпка.

— От къде на къде? — хапливо отвръща тя. За пръв път виждам у нея чувства. — Защо трябва да си вярваме — аз на теб… или ти на мен? Ами ако съм от тях, а Зомби?

Най-сетне един лесен въпрос!

— Защото сме проверени. И не светим в зелено, като се погледнем един друг.

Тя задълго се взира мен и казва:

— Жалко, че не играеш шах.

Десетте минути изтичат. Над нас Кекса открива огън по покрива на сградата. Снайперистът моментално отвръща и ние хукваме. Не сме слезли от тротоара и асфалтът избухва пред нас. Разделяме се. Катализатора хуква вдясно, аз вляво и чувам воя на куршум, тънък, като стържене с шкурка, месец преди да съдере ръкава на куртката ми. Едва се удържам да не открия огън — навик от многомесечното ни обучение в лагера. Прехвърлям бордюра и с два скока долепям гръб до успокояващо хладния бетон на сградата. Виждам как Катализатора се подхлъзва на някакъв заледен участък и се просва по лице. Маха ми да не идвам.

— Не!

Един изстрел изкъртва парче бордюр и то бръсва шията й. „Не“ ли? Майната й! Скачам, сграбчвам я за ръката и я повличам към сградата. Край мен профучава втори изстрел, но вече сме до стената.

Тя кърви. Раната блещука, черна на светлината на пожара. Тя ми маха с ръка: давай, върви! Промъкваме се покрай стената и през счупеното стъкло скачаме вътре в сградата.

Нямаше и минута, докато прекосим улицата. Стори ми се като часове.

Това, в което се намираме, някога е било луксозен бутик. Многократно разграбван, пълен с празни рафтове и счупени закачалки, зловещи обезглавени манекени и плакати с неестествено сериозни момичета. Надписът над щанда гласи: „ЛИКВИДАЦИЯ“.

Катализатора се е свила в един ъгъл с добър обзор към прозорците и вратата, водеща към вътрешността на сградата. Притиска с ръка врата си. Ръката й е обляна в кръв. Искам да погледна. Не ми дава. Настоявам.

— Стига глупости, дай да видя.

Съгласява се. Само е охлузена, нещо между прорез и драскотина. Изравям от витрината един шал, тя го свива на топка и притиска раната. Кимва към съдрания ми ръкав.

— Ти ранен ли си?

Клатя глава и присядам на пода до нея. Задъхани сме. Главата ми плава в адреналин.

— Не че ми влиза в работата, но като снайперист този е кръгла нула.

— Три изстрела и нищо. Слаба работа.

— Ами, три. Много повече! — поправям я аз. — Сума ти пъти стреля и само дето одраска Малката.

— Аматьор.

— Може и такъв да е.

— Сигурно.

— Не свети в зелено и не стреля добре. Сигурно е самотник, пазещ се от онези, за които и ние сме дошли. Уплашен до смърт и върши глупости.

Не казвам „като нас“. Вече съм сигурен само в един от нас.

Навън Кекса продължава да дразни снайпериста. „Дум-дум-дум“, тишина, „дум-дум-дум“. Снайперистът му отговаря всеки път.

— Тоя ще го очистя за нула време — казва мрачно Катализатора.

Думите й са малко стряскащи.

— Нали не свети, как ще го убиваме?

— Как! — Дърпа автомата в скута си. — Ей с това.

— Хм. Мислех, че мисията ни е да спасим човечеството.

Тя ме изглежда странешком.

— Шахът, Зомби, е игра, в която се защитаваш от ходове, които още не са направени. Има ли значение дали свети или не? Че не успя да ни гръмне, а можеше? Ако две неща са еднакво вероятни, но взаимно изключващи се, кое е по-важно? На кое от двете ще заложиш живота си?

Кимам, но не мога да схвана нищо.

— Искаш да кажеш, че може и да не свети, но да е заразен, така ли?

— Казвам, че ако ни е мил живота, трябва да действаме, все едно че е.

Тя изважда ножа си. Трепвам, защото се сещам какво ме пита. За „Дороти“. За какво й е този нож?

— Кое е важно? — пита ме тя замислено. Настъпва ужасна тишина, като пред изригване на вулкан. — Кое е важно, а, Зомби? Винаги съм се ориентирала добре в тази тема. А след идването на извънземните станах дори по-добра. Кое наистина е важно? Майка ми почина първа. Беше лошо, но важното беше, че поне имам баща, брат и малка сестра. След това загубих и тях, но важното беше, че поне аз бях жива. Какво ми трябваше? Храна. Вода. Подслон. Какво друго ти трябва? Другото важно ли е?

Лошо. Всъщност — търпи се, но става зле. Нямам представа какви ги дрънка, но ако превърти сега, работата ми е спукана. Дано другите от взвода са на моя страна. Трябва да я върна в настоящето. Най-добре като я потупам, но знам ли — ако я докосна, може да ме изкорми с този нож.

— Важно ли е, бе Зомби? — Тя се надвесва над мен, като върти ножа из ръцете си. — Важно ли е, че той стреля по нас, а не по тримата трансформирани, при все, че му бяха под носа? Или че като стреля по нас, не уцели? — Върти бавно ножа. Върхът му се е впил в пръста й. — Има ли значение, че възстановиха електрозахранването? Че под носа на космическия кораб събират оцелели, убиват трансформирани и ги изгарят на конвейер, че ни въоръжават, обучават и ни пращат да доизбием останалите? Кажи ми, че не е важно. Кажи ми, че вероятността те да не са самите те, е незначителна. Кажи ми на кое да заложа живота си.

Кимам пак, но този път вече я разбирам. Разбирам, че се лута в ужасни дебри. Клякам до нея и я поглеждам в очите.

— Нямам представа какъв е този и не разбирам от извънземни, но разбрах от командира защо не ни пипат. Мислят ни за безопасни игли.

Тя замята бретон и казва:

— Той пък откъде знае какво мислят?

— От „Страната на чудесата“. Разчели са техни профили.

— Дрън-дрън — казва тя. Кима рязко. Очите й трескаво скачат между лицето ми и заснежената улица. — „Страната на чудесата“ е извънземна програма.

— Именно. — Не й противореча, трябва да я успокоя. — Права си. Нали знаеш, намерили са я, като са превзели базата. Била скрита някъде…

— Ако е така, Зомби, но дали е така? — Тя замахва с ножа към мен. — Възможност, толкова валидна, колкото и другите. А възможностите са важни. Вярвай ми, Зомби, аз разбирам кое е важно. Досега играех на „сляпа баба“. Време е за шах. — Тя подхвърля ножа, за да го завърти и ми го подава с дръжката към мен. — Махни го.

Не зная какво да кажа и гледам тъпо.

— Импланта, Зомби. — Бута ме по гърдите. — Трябва да ги извадим, ти моя и аз твоя.

Прокашлям се.

— Не бива. — Мъча се да измисля логичен довод. — Нали, ако не успеем да се върнем в парка, трябва да ни открият някак си.

— Дявол да го вземе, Зомби, ти май не ме чу добре! Ами ако „те“ не са „ние“? Ако „те“ са си просто „те“? Ако всичко е било лъжа?

Идва ми малко в повече. Но удържам. Засега.

— Дрънкаш глупости. Ще ни обучават, въоръжават… за да ни хвърлят срещу самите себе си! Хайде, имаме работа. И не забравяй, че съм ти взводен командир.

— Добре. — Вече е съвсем спокойна. Толкова хладна, колкото аз съм разгорещен. — Ще го махна сама.

Навежда се и посяга с ножа към тила си. Избивам го от ръката й. Писна ми.

— Редник, легни!

Хвърлям ножа някъде надалеч в мрака и скачам на крака. Целият треперя, включително и гласът ми.

— Не искаш да рискуваш? Добре. Стой тук, докато се върна. Или, още по-добре, просто ме гръмни. Кой знае, може и аз да съм трансформиран. Като ме пречукаш, се върни в гаража и довърши останалите. Пусни един куршум в черепа на Малката. Защо не! И тя може да е враг, знаеш ли? За по-сигурно й пръсни тиквата! Няма друг начин, нали? За да не те убият, избий всички.

Катализатора стои. Дълго време мълчи. Снегът нахлува на талази през зеещото стъкло. Жаравата от догарящия камион прави снежинките да изглеждат пурпурни.

— Казваш, че не играеш шах, а Зомби? — пита тя. Придърпва автомата в скута си. Пръстът й е на спусъка. — Обърни се с гръб!

Ясно, изперкала е. Търся нещо, което поне бледо да наподобява убедителен аргумент, но не ми идва наум нищо.

— Казвам се Бен.

— Тъпо име. Зомби е по-добре — изстрелва тя на секундата.

— А ти как се казваш? — Просто за да не сменям темата.

— Това е от нещата, които не са важни. Поне от доста време насам. — Пръстът й бавно гали спусъка. Съвсем бавно. Хипнотизиращо.

— Имам идея. Ще ти извадя чипа. Но ме оставяш жив. Става ли? — Искам да я спечеля. Един изперкал Катализатор е сто пъти по-опасен от врага. Вече си представям как главата ми се разлита на парчета, като шперплатовите мишени на стрелбището.

Тя вдига глава и ъгълчето на устните й потрепва в — почти, но не съвсем — усмивка:

— Шах.

Отвръщам й с най-ослепителната усмивка от арсенала на Бен Периш, онази, с която постигах всичко. Наистина всичко, няма защо да скромнича.

— „Шах“ в смисъл „да“ или искаш ми дадеш урок по шахмат?

Тя оставя автомата, навежда се и отмята коприненочерната си коса встрани.

— И двете.

„Дум-дум-дум“, чуват се изстрелите на Кекса. И отговорите на снайпериста. На фона на този припрян дует коленича до Катализатора и изваждам ножа си. Жал ми е за нея, ще направя, каквото иска. Стига да не посяга на мен и взвода. Но си мисля: та тя може да иска всичко! Ами ако поиска да й отворя черепа?

— Спокойно, Зомби — казва тя, тихо и равно. Пак е такава, каквато си я знам. — Ако имплантите не са наши, то е най-добре да не са в нас. А ако са наши, д-р Пам винаги може да ги върне на мястото им, като се приберем. Съгласен ли си?

— Шахмат.

— Шах и мат — поправя ме тя.

Шията й е дълга и красива. И много студена, докато я опипвам, за да открия характерната подутина. Ръката ми трепери. Един каприз. Който вероятно ще ми струва военен съд и доживотно белене на картофи. Но поне ще съм жив.

— По-леко — шепнешком казва тя.

Поемам дълбоко дъх и прокарвам върха на острието по един малък белег. Кръвта бликва, стряскащо червена върху млечнобялата й кожа. Тя изобщо не трепва, но все пак питам:

— Боли ли?

— Не, приятно ми е!

Опитвам се да изчопля импланта с върха на острието. Тя тихо изстенва. Малкото топче залепва към метала. Перла, обвита в алена капка кръв.

— Е — пита тя, като се обръща. Почти-усмивката й е почти там. — Как беше?

Не казвам нищо. Не мога. Защото съм онемял. Ножът пада от ръката ми. Гледам я от две крачки, но не виждам лицето й. Няма го. Не се вижда през окуляра.

Върху раменете на Катализатора пламти ярък зелен огън.