Рик Янси
Петата вълна (73)

72.

Първото, което правя, след като отварям очи, е да избухна в сърцераздирателни ридания. Не мога да се сдържа. Никога в живота си не съм се чувствала толкова изоставена.

— Сигурно избързах — казва той, като ме прегръща и гали косата ми.

Не се съпротивлявам. Твърде слаба, объркана, празна и окаяна съм, за да направя какво то и да било друго, освен да стоя в ръцете му.

— Прости ми, че те лъгах, Каси — прошепва той в косата ми.

Студът отново пропълзява в мен. Топлината е само спомен.

— Не си ли като затворник в това тяло? — тихо питам аз, допирайки ръце до гърдите му. Усещам пулса му.

— Напротив — казва той. — Чувствам се освободен.

— Освободен?

— Да, мога да, отново да имам чувства. Като това. — Целува ме. По тялото ми се разлива друга, различна топлина.

Сгушена в ръцете на врага. Какво ми става? Те ни гориха живи, мачкаха ни, давиха ни, донесоха болест, превръщаща ни в пихтии от слуз и кръв. Убиха всичките ми любими и близки хора, всички без брат ми — а аз се целувам с един от тях! Пуснах го в душата си. Споделих с него нещо, далеч по-ценно и съкровено от тялото ми.

Заради Сами. Възможен, но твърде сложен отговор. Истината е проста.

— Каза, че си загубил в спора за стратегията спрямо хората — казвам аз. — Каква беше твоята позиция?

— Съвместно съществуване. — Говори с мен, но гледа звездите. — Ние не сме много, Каси. Едва няколкостотин хиляди. Можехме да се вселим във вас и да живеем, без никой да разбере за съществуването ни. Но не искахме. Повечето считаха, че е под достойнството им да живеят с маската на човешки същества. Знаеха, че ако дълго се преструват на хора, ще се очовечат наистина.

— И това ги плашеше?

— Мен — да. Докато не станах човек — казва той.

— Стана какво…? Като се „събуди“ в Ивън ли?

Той поклаща глава и казва просто, сякаш е най-очевидното нещо на света:

— Като се събудих в теб, Каси. Не бях напълно човек, докато не се огледах в очите ти.

И в истински човешките му очи бликват истински човешки сълзи и сега е мой ред да го прегърна, докато сърцето му кърви. Мой ред е да се огледам в очите му.

Всъщност, не само аз съм в ръцете на врага.

Аз съм човечеството, но кой е Ивън Уокър? Човек и Друг. Двете и нито едно. Обичайки ме, той не принадлежи на никого.

Той не гледа на нещата така.

— Ще направя каквото искаш, Каси — казва той безпомощно. Очите му блестят по-ярко от звездите над нас. — Знам, че си длъжна да отидеш там. На твое място и аз щях да отида. И сто хиляди Заглушителя нямаше да ме спрат.

Той притиска устните си до ухото ми и ми шепне, тихо и пламенно, сякаш споделя най-страшната тайна на света:

— Безнадеждно е. Глупаво е. Самоубийствено е. Но любовта е оръжие, за което те нямат щит. Те знаят какво мислим, но няма как да разберат какво чувстваме.

Не „ние“. „Те“.

Преминал е отвъд. И знае, че преминеш ли, няма връщане.