Рик Янси
Петата вълна (12)

11.

Мама почина във вторник. Татко я погреба в двора, в лехата с рози. Тя пожела така. В разгара на мора, когато стотици гаснеха всеки ден, повечето тела бяха изгаряни в края на града. Умиращите градове бяха заобиколени от постоянно тлеещи погребални клади.

Баща ми ми каза да стоя при Сами. Сами, който ни гледаше като зомбиран, с отворена уста или си смучеше пръста като двегодишен, с празни от ужас очи на плюшено мече. Само допреди няколко месеца мама го люлееше на люлката, водеше го на тренировки по карате, миеше му косата и танцуваше с него на любимата му песен. Сега беше увита в бял чаршаф и метната върху рамото на баща ни се носеше към двора.

Наблюдавах татко през прозореца на кухнята.

Коленичил пред плитък гроб. Със сведена глава. Рамената му се тресяха. Не го бях виждала да губи самообладание досега. Никога. След Пришествието нещата ставаха все по-лоши и точно когато мислехме, че по-лошо от това няма накъде, ставаше още по-зле. Но баща ми устоя. Дори когато се разбра, че мама е болна, той се държа мъжки, особено пред нея. Не говореше за това, което се случваше зад барикадираните врати и прозорци. Слагаше влажни кърпи на челото й. Къпеше я, преобличаше я, хранеше я. Нито веднъж не го видях да плаче пред нея. Докато други се застрелваха, бесеха, тровеха с лекарства и скачаха от мостове, татко се съпротивляваше на мрака.

Пееше й и рецитираше глупави шеги, които бях чувала хиляди пъти. И лъжеше. Детски залъгалки, за да спи добре.

„Чух и друг самолет днес. Приличаше на изтребител. Значи има оцелели.“

„Температурата ти поспадна и погледът ти се проясни. Може и да не е ебола. Може да е обикновен грип.“

В последните часове, докато бършеше кървавите й сълзи.

Държеше я, докато повръщаше катранената каша, в която се бе превърнали вътрешностите й.

Доведе ни със Сами в стаята й, за да си вземем сбогом.

— Всичко е наред — каза тя на Сами. — Всичко ще се оправи.

На мен ми каза:

— Сега той има нужда от теб, Каси. Грижи се за него. И за татко си.

Казах й, че ще оздравее. Някои оздравяваха. Разболяваха се, но вирусът поседяваше и изчезваше. Така и не се разбра защо. Сигурно не са били апетитни за вирусите.

Не казах, че ще оздравее, само за да я утеша. Аз наистина го вярвах. Длъжна бях.

— Ти си всичко за тях — ми каза мама. Последните й думи към мен.

Съзнанието на болните угасваше последно, отмито от червените води на цунамито. Когато и това станеше, вирусът вземаше всичко под контрол. Някои беснееха, защото болестта беше сварила мозъците им. Удряха, драскаха, ритаха, хапеха. Подобно на вируса, който се нуждаеше от нас, но ни мразеше и гореше от нетърпение да се отърве от нас.

Мама гледаше татко и не го познаваше. Не знаеше къде е. Коя е. Какво става с нея. На лицето й бе застинало нещо като зловеща усмивка, напуканите й устни откриваха кървящите й венци, зъбите й също бяха кървави. Издаваше звуци, но не и думи. Мястото в мозъка й, където трябваше да се родят думи, беше пълно с вируси. А вирусите нямат език, те знаят само как да стават повече.

Накрая майка ми почина с конвулсии и неразбираеми крясъци, а неканените й гости се изстрелваха от всеки отвор, защото бе използвана и непотребна. Трябваше да угасят лампите и да си търсят нов дом.

Татко я изкъпа за последен път. Среса косата й. Изтри засъхналата кръв от зъбите й. Когато дойде да ми съобщи, че е починала, беше спокоен. Владееше се. Прегърна ме и припаднах.

Сега го гледах през прозореца на кухнята. Коленичил до нея в розовата леха, мислейки, че никой не го вижда, баща ми пусна въжето, което стискаше — нишката, която го крепеше през цялото време, в което другите стремглаво пропадаха.

Оставих Сами и излязох навън. Седнах до него. Сложих ръка на рамото му. Последният ми контакт с баща ми беше далеч по-силен и с юмрук. Не казах нищо, както и той. Мълчахме продължително.

Той пъхна нещо в ръката ми. Годежният пръстен на мама. Ако била жива, мама щяла да иска той да е у мен.

— Тръгваме, Каси. Утре сутринта.

Аз кимнах. Знаех, че мама е единствената причина, поради която още не бяхме тръгнали. Нежните стъбла на розите се полюшваха, сякаш също кимаха.

— Къде отиваме?

— Надалеч. — Той се огледа. Очите му бяха широко отворени и уплашени. — Тук вече не става за живеене.

Хм, помислих си. А ставало ли е някога?

— Военновъздушната база „Райт-Патерсън“ е на по-малко от двеста километра. Ако вървим бързо и времето се задържи сухо, можем да сме там след пет или шест дни.

— И после какво?

Другите ни бяха програмирали да мислим по този начин: „добре, а после?“ Погледнах баща си, защото очаквах отговор. Не познавах друг по-умен. Ако той не знаеше, нямаше да ми отговори и никой друг. Затова трябваше да знае. Длъжен бе.

Той поклати глава, сякаш не разбра въпроса.

— Какво толкова има в „Райт-Патерсън“? — поисках да разбера аз.

— Не знам изобщо какво има. — Той се понечи да се усмихне, но лицето му се сгърчи, сякаш го заболя.

— Тогава защо отиваме?

— Защото тук вече не можем да стоим — каза той със стиснати зъби. — А щом не можем да стоим, трябва да идем някъде. Ако все още имаме правителство…

Той поклати глава. Не беше излязъл за това. Беше излязъл, за да погребе съпругата си.

— Влез вътре, Каси.

— Ще ти помогна.

— Нямам нужда от помощ.

— Тя ми е майка. Обичах я. Моля те, нека да помогна.

Разплаках се отново. Той не забеляза. Не гледаше нито мен, нито мама. Гледаше в нищото. На мястото, където допреди беше светът, сега, сякаш имаше черна дупка, която бавно ни поглъщаше. За какво бихме могли да се уловим? Аз дръпнах ръката му от тялото на мама, притиснах я до бузата си и му казах, че го обичам, че мама го е обичала и че всичко ще е наред.

— Влез вътре, Каси — каза той тихо. — Сами има нужда от теб, не майка ти.

Влязох вътре. Сами седеше на пода и си играеше със своя пластмасов „Старфайтър“. Щурмуваше Звездата на смъртта.

— Бум! Бум! Предай се!

Отвън баща ми беше коленичил върху прясно изкопаната пръст. Кафява кал, червена роза, сиво небе, бял чаршаф.