Рик Янси
Петата вълна (30)

29.

Бута ме с количката по един коридор и спира до асансьора. Експресен еднопосочен асансьор, който ни сваля на няколкостотин метра под земята. Вратите се отварят и виждам дълъг коридор с бели стени от сгуробетонни блокчета. Д-р Пам обяснява, че сме в бомбоубежището — почти толкова голямо, колкото и базата над нас, създадено да издържи петдесет мегатонен ядрен взрив. Казвам й, че вече съм по-спокоен. Тя се смее, понеже го взима за шега. Движа се със стола покрай странични тунели и необозначени врати и макар подът да е хоризонтален, се чувствам така, сякаш ме водят към дъното на света, към леговището на дявола. Войници щъкат напред-назад, като отвръщат поглед и спират да разговарят, докато се разминаваме.

Искаш ли да видиш един?

Да. Не, по дяволите.

Тя спира до една от необозначените врати и плъзга ключ-карта в бравата. Червената светлина се сменя със зелена. Тя вкарва количката ми в помещението и я оставя пред едно дълго огледало. Аз зяпвам и онемявам. Затварям очи, защото каквото и да седи в количката, то не съм аз. Не може да съм аз.

При появата на космическия кораб бях осемдесет и шест кила, повечето мускули. Двайсетина са хвръкнали. Непознатият в огледалото ме гледа с очите на изпосталял скелет: огромни, хлътнали и подпухнали. Вирусът сякаш ме е дялал с нож — изрязал бузите ми, изострил брадичката ми, изтънил носа ми. Косата ми е остра, суха и на места опадала.

„Станал е на зомби.“

Д-р Пам кима към огледалото.

— Не се безпокой. Той няма да ни види.

Той? За кого става дума?

Тя натиска един бутон и стаята от другата страна на огледалото плувва в светлина. Отражението ми се превръща призрак. През себе си виждам човека от другата страна.

Крис.

Вързан е за един стол, като този от „Страната на чудесата“. От темето му тръгват проводници и влизат в едно голямо табло с мигащи червени светлини. Трудно му е да държи главата си изправена и клима като сънлив ученик в час.

Пам забелязва изненадата ми и пита:

— Познаваш ли го?

— Казва се Крис. Той ми е… Запознахме се в бежанския лагер. Покани ме в палатката си и докато бях болен, ми помагаше.

— Значи ти е приятел?

Изглежда изненадана.

— Да. Не. Да, приятел ми е.

— Само дето не е такъв, за какъвто го мислиш.

Тя докосва един бутон и мониторът светва. Откъсвам очи от Крис, по-скоро от външността му, за да го видя отвътре. На екрана се появява мозъкът му, обвит в полупрозрачна кост. Тлее с болнава жълто-зелена светлина.

— Какво е това? — шепна аз.

— Трансформация — казва д-р Пам. Натиска един бутон и виждам фронталния лоб на Крис в едър план. Болнавото излъчване вече е по-ярко, грее като неон. — Това е кората на големите мозъчни полукълба, мислещата част на мозъка, частта, която ни прави човешки същества.

Тя увеличава един микроскопичен участък, не по-голям от главичката на карфица, и аз го виждам! Стомахът ми бавно се преобръща. В меките тъкани виждам пулсиращ яйцевиден тумор, закотвен с хиляди, подобни на коренчета пипалца, които се разбягват във всички посоки до всяка гънка и ъгълче на мозъка му.

— Не знаем как са го направили — казва д-р Пам. — Не знаем и дали заразените осъзнават присъствието на извънземните, или прекарват живота си като послушни изпълнители.

Нещото, оплело мозъка на Крис, пулсира.

— Махнете го — едва успявам да изрека аз.

— Пробвали сме — казва д-р Пам. — Лекарства, радиация, електрошок, хирургия. Нищо не помага. Единственият начин да ги убием, е да убием гостоприемника.

Тя бутва клавиатурата пред мен.

— Той няма да усети нищо.

Клатя глава объркано. Не разбирам.

— Трае по-малко от секунда — уверява ме д-р Пам. — И е напълно безболезнено. Ето, този бутон тук.

Поглеждам към бутона. Има надпис: ЕКЗЕКУЦИЯ.

— Ти не убиваш Крис. Ти унищожаваш онова в него, което би убило теб.

— Той имаше възможност да ме убие — възразявам аз. Клатя глава. Идва ми твърде много. Не е за мен. — Но не го направи. Напротив, дори ми помагаше.

— Защото е било още рано. Тръгна си преди нападението, нали така?

Кимам. Гледам го отново през еднопосочното огледало, през неясния контур на моето прозрачно аз.

— Убиваш причината за това. — Тя бута нещо в ръката ми.

Медальона на Сиси.

Нейният медальон, бутонът и Крис. И нещото вътре в Крис.

И аз. По-скоро остатъкът от мен. Какво ли е останало от мен? Какво ми остава? Верижката от медальона на Сиси се врязва в дланта ми.

— Само така можем да ги спрем — казва д-р Пам. — Докато още не е късно.

Крис на стола. Медальонът в ръката ми. Откога бягам? Бягам, бягам, бягам. Господи, гади ми се от това. Трябваше да остана. Да се осмеля. Така нямаше да се сблъскам с нещата, които трябва да изтърпя сега. Рано или късно идва момент за избор: между това да бягаш или да приемеш съдбата — такава, каквато е.

С все сила натискам копчето.