Рик Янси
Петата вълна (44)

43.

Не че има нещо специално в мен.

При други обстоятелства Резник би бил обикновен садист. Той е такъв не само към мен. И останалите шест новобранци във взвод 53 са редовна мишена на дивашките му изстъпления. Флинтстоун, който е на моята възраст, с голяма глава и рунтава моновежда. Танка, кльощаво, избухливо момче от село. Дъмбо, дванайсетгодишен, с щръкнали уши и широка усмивка, която бързо се стопи още в първата седмица на обучението. Кекса, осемгодишен, мълчалив, но готин. Портокала, пълничко дете с криви зъби, последен на тренировки, но първи в стола. И накрая Малката, седемгодишна, най-щурото момиче, което съм виждал някога. Боготвори Резник, въпреки че я побърква от тормоз.

Не знам истинските им имена. Не си говорим за това кои сме били преди, как сме стигнали до лагера или какво се е случило със семействата ни. Няма значение. Както Бен Периш, така и бившите Флинтстоун, Танк, Дъмбо и т.н. са мъртви. Сега сме маркирани и инструктирани: че сме последната и единствена надежда за човечеството. Новото вино в старите бъчви. Свързва ни омразата — омразата към трансформираните и техните извънземни господари. Както, разбира се, и нашата жестока, безкомпромисна, неподправена омраза към сержант Резник — подсилвана от факта, че няма как да я изразим.

До момента, в който ни пратиха Фъстъка и един от нас, пълен идиот, не издържа и дълго сподавяният му гняв избухна.

Познайте от три пъти за кого става дума.

Видях хлапето на сутрешна проверка и се изумих. Най-много петгодишен, изгубен в белия си анцуг, зъзнещ от студ, болнав на вид и уплашен като заек. И идва Резник, с шапка, ниско нахлупена над дребните му като синци очи, с лъснатите си като огледало кубинки, с пресипналия си от крясъци глас и бута подпухналата си, сипаничава мутра в лицето на бедното дете. Чудно как малкият издържа и не се наака.

Резник винаги започва бавно и кротко, за да приспи вниманието. После бурята бързо се разразява и се превръща в ураган.

— Охо! Да видим какво са ни пратили от приемната комисия! Хобит? Ти сигурно си вълшебно същество и си дошъл да ми покажеш свръхестествените си възможности.

Резник още не бе загрял, а сълзите на детето вече напираха. Едва слязло от автобуса, преживяло Бог знае какво и някакъв луд възрастен се нахвърля върху него. Чудех се как ли са изглеждали през неговите очи Резник и безумието, наречено „Кемп Хейвън“. Аз, който съм далеч по-голям, още не мога да свикна с някои неща.

— Боже, какъв е сладък. Бонбон. Ще се разплача от умиление. Че той е по-дребен и от фъстък!

Ниже глупости и усилва тона, като все повече се надвесва над детското личице. Детето се държи учудващо твърдо, леко потрепва, погледът му се стрелка напред-назад, но не мръдва и сантиметър, макар да му се иска да хукне, та да не спре.

— Какво е твоята история, редник Фъстък? Загубил си майка си? Искаш да се прибереш вкъщи? Знам, знам. Да затворим очи и да си представим как мама идва и ни отвежда у дома. Няма ли да е хубаво, а Фъстък?

Детето енергично кима, защото е чакало това цял живот. Най-сетне! Вперило големите си очи на плюшено мече в противните мънички очи на сержанта. Покъртителна гледка. Иде ти да се разревеш с глас.

Но не ревеш. Стоиш неподвижно, погледът напред, ръцете до тялото, изпъчен, сърцето ти кърви, гледаш с крайчеца на окото си, а нещо в теб бавно се развива, като гърмяща змия, готвеща се за скок. Нещо, което си таил дълго, докато си трупал гняв. Не знаеш кога ще избухне. Непредвидимо е, но когато се случи, нищо не може да го спре.

— Оставете го на мира.

Резник рязко се обърна. Не се чу нищо, защото той хлъцна без звук. От другия край на строя с широко отворени очи ме бе зяпнал Флинтстоун. Не вярваше, че съм го направил. И аз не вярвах.

— Кой го каза? Кой от вас, червеи, току-що подписа смъртната си присъда?

Крачеше край строя, почервенял от ярост. Ръцете свити в юмруци, кокалчетата на пръстите — бели като вар.

— Никой, така ли? Е, тогава ще коленича и ще се моля, защото ми е проговорил сам Господ Бог, да се свети името Му!

Той спря пред Танка, който се бе плувнал в пот, въпреки че температурата бе едва няколко градуса.

— Ти ли беше, а? Задник! — Замахна да го халоса.

Проклет идиот.

— Сър, аз бях, сър! — извиках аз.

Резник направи кръгом като на забавен каданс. Придвижването му към мен отне цяла вечност. В далечината изграчи гарван. Освен него не чух друг звук.

Спря не пред мен, а в края на зрителното ми поле. Което беше зле. Защото не го виждах, длъжен бях да гледам напред. Но най-лошото беше, че не виждах ръцете му — а като не знаех как и откъде ще се стовари удара, нямаше как да се защитя.

— Значи вече редник Зомби командва тук, а? — каза Резник, толкова тихо, че едва го чух. — Спасителят в ръжта, редник Зомби от Петдесет и трети взвод. Който ме кара да се срамувам, че съм мъж!

Къде ли ще реши да ме фрасне? В коленете? Чатала? Вероятно стомаха. Резник има слабост да удря там.

Не познах. Беше саблен удар по адамовата ми ябълка, с длан. Залитнах назад, мъчейки се да се държа изправен. Без да отлепвам ръце от тялото си, за да не му дам повод да ме удари пак. Плацът и казармите зазвъняха, после заподскачаха и се размазаха, защото очите ми се напълниха със сълзи. Сълзи от болка, но и от нещо друго.

— Сър, той е още дете, сър — задавено казах аз.

— Редник Зомби, имаш две секунди — точно две секунди! — да запушиш фекалната тръба, която ти служи за уста или ще те пратя в крематориума за трансформирани!

Той си пое дълбоко дъх, готвейки се за следващото си изригване. Явно бях напълно обезумял, защото отворих уста и заговорих. Правех го с облекчение и радост, защото напрежението, трупано досега в мен, беше неописуемо.

— Майната ви, сър, правете каквото искате! Все ми е едно! Но оставете детето на мира!

Гробна тишина. Дори гарванът спря да грачи. Взводът спря да диша. Знаех какво мислят. В казармата не търпят устати. В банята един десетгодишен бе открит обесен на кабел. Самоубийство, каза докторът. Макар повечето от нас да бяха на друго мнение.

Резник не помръдна.

— Редник Зомби, кой е взводният ви командир?

— Сър, взводният ни командир е Флинтстоун, сър!

— Редник Флинтстоун — пред строя! — излая Резник. Флинт направи крачка напред и козирува. Моновеждата му подскачаше от напрежение.

— Редник Флинтстоун, разжалван си. Редник Зомби е новият ви взводен командир. Редник Зомби е прост и грозен, но е корав. — Усещах как погледът на Резник дълбае лицето ми. — Редник Зомби, какво се случи с малката ти сестра?

Примигнах. После пак. Мъчех се да съм хладнокръвен. Гласът ми обаче трепна.

— Сър, сестра ми е мъртва, сър!

— Защото ти избяга като страхливец!

— Сър, избягах като страхливец, сър!

— Но вече не си, нали, редник Зомби? Или си.

— Сър, не, сър!

Той отстъпи назад. Нещо мина през лицето му. Израз, който не бях виждал дотогава. Може и да се лъжа, но много приличаше на уважение.

— Редник Фъстък, пред строя!

Новобранецът не помръдна, докато Кекса не го смушка в гърба. Плачеше. Не искаше, мъчеше се да спре, но мили Боже, кое дете не би се разплакало в такава ситуация? Всичко, натрупано в него, се изливаше заедно с пороя от сълзи.

— Редник Фъстък, редник Зомби е твоят взводен командир. Ще спиш с него. Ще се учиш от него. Ще ти покаже как да вървиш. Ще те научи да говориш. Ще те научи да мислиш. Той ще бъде големият ти брат — такъв, какъвто не си имал. Чу ли ме, Фъстък?

— Сър, да, сър! — Мъничкият му гласец беше скърцащ и писклив, но дребосъкът схвана правилата за миг.

Така започна всичко.