Рик Янси
Петата вълна (49)

48.

Заместникът на Танка се появява два дни по-късно. Знаем, че ще дойде, защото предната вечер Резник ни го съобщи по време на разбора. Не каза друго, освен името му: Катализатор. След като си тръгва, всички седим и мислим: Резник трябва да го кръстил така по някаква причина.

Фъстъка идва до леглото ми и пита:

— Какво е Катализатор?

— Някой, който трябва да подобри успеха на взвода — обяснявам му. — Който го бива в нещо.

— Стрелба? — предполага Флинтстоун. — Там сме най-зле. Кекса и аз — иди-дойди. Но Дъмбо и Малката са съвсем зле. Да не говорим за Фъстъка, който въобще не стреля.

— Я ела да ти кажа аз кой е зле! — крясва Малката. Войнствена като оса. Дай й автомат с няколко пълнителя и няма да остави жив трансформиран в радиус от двеста километра, че и повече.

След молитва Фъстъка, вместо да заспи, се мята зад гърба ми и върти, докато ми скъса нервите.

— Зомби, тя е.

— Коя тя?

— Каси! Каси е Катализатора!

Трябват ми няколко секунди, за да си спомня коя е Каси. О, Боже, пак глупости.

— Не знам.

— Именно, не знаеш!

За малко да се изпусна: как да дойде сестра ти, като е мъртва! Мълча. Сребърният медальон у Фъстъка е на Каси. Вкопчил се е в него като пиявица. Без този талисман отдавна да е последвал участта на множеството превъртели в лагера. Ето защо правят армия от деца. Защото възрастните не мислят свръхестествено. Те живеят с онези неудобни истини, които доведоха Танка до масата за дисекция.

Утринната проверка на следващия ден минава както обикновено. Новодошли няма. Няма и на кроса, нито пък на закуската. Нарамваме автоматите и се отправяме към полигона. Макар и ясен, денят е много студен. Почти никой не говори. Мълчим и се чудим къде ли се е дянал новият член на взвода.

Фъстъка вижда Катализатора пръв — в далечината, на стрелбището. Флинтстоун е прав: стреля като снайперист! Дървената мишена изскача от високата кафява трева и бум-бум — главата й става на трески. Друг опит — същия резултат. Резник стои встрани, управлява мишените. Вижда, че идваме и ускорява темпото. Мишените заскачват като зайци из тревата, а Катализатора ги сваля от първи изстрел и то преди да са се изправили. До мен Флинтстоун подсвирва изумен:

— Тоя ми скри шайбата!

Фъстъка има по-набито око. Нещо му прави впечатление. В раменете… или може би бедрата…

— Не е той, а тя!

И хуква през полето към самотната фигура с полюшващ се автомат, чието дуло дими във въздуха.

Малко преди да стигне, тя се обръща и Фъстъка отскача стреснат. Първо объркан, а после разочарован. Не е сестра му.

Странно, но отдалеч тя изглежда по-висока. На ръст е като Дъмбо, но по-слаба от него и по-възрастна. Може би петнайсет — или шестнайсетгодишна, с живо лице и дълбоки тъмни очи, гладка светла кожа и права черна коса. Първото, което човек забелязва в нея, са очите. Очи, в които не можеш да прочетеш нищо. Защото или го няма, или е твърде тайнствено.

Тя е момичето от двора — онази, която ни видя, докато се мотаехме с Фъстъка пред вратата на хангара.

— Катализатора е момиче — сумти Малката, бърчейки нос, сякаш е надушила нещо гнило. Не само, че не е най-малка, но не е и единственото момиче.

— И сега какво?! — пита паникьосан Дъмбо.

Не издържам и се разсмивам.

— Нищо, ще завършим първи — казвам.

И съм прав.