Рик Янси
Петата вълна (77)

76.

Стиска ме е за рамото като менгеме.

— Защо си тук? — пита той. — Кой е ръководителят на групата ти?

Клатя глава. Сълзите, които бликат от очите ми, изобщо не са престорени. Трябва да мисля бързо и първата ми мисъл е: Ивън беше прав. Колкото и резервни варианта да имам, това солово изпълнение е обречено. Ако бяхме двамата…

— Той я уби! — смотолевям аз. — Този човек уби д-р Пам!

— Какъв човек? Кой уби д-р Пам?

Клатя глава, въртя очи, и стискам мечето пред гърдите си. Зад Вош се задава друг взвод войници. Той ме бута към тях.

— Арестувайте я. Чакам ви на горния етаж. Има пробив в системата.

Влачат ме до най-близката врата, бутат ме в една тъмна стая и ключалката щраква. Лампите светват, като примигват преди това. Първото, което виждам, е едно изплашено момиче с детско лице в бял анцуг с плюшено мече. Стряскам се и изпищявам.

Под огледалото има дълъг плот с монитор и клавиатура.

Намирам се в стаята за екзекуции, където, както ми обясни Ивън, показват на новобранците измислените мозъчни вредители.

„Компютърът отпада. Няма защо пак да кълва по клавиатурата. Възможности, Каси. Мисли за възможности.“

Знам, че зад огледалото има друга стая. И поне една врата, която може да е, но може и да не е заключена. Тук, при мен, със сигурност няма изход, затова, вместо да чакам Вош, мога просто да прелетя през огледалото.

Хващам един стол, засилвам се и блъскам стъклото. Столът отхвърча от ръцете ми и пада на пода с оглушителен — както ми се струва — тропот. Виждам пукнатина, но нищо повече. Пак грабвам стола. Поемам дълбоко дъх. Навеждам се, завъртам се и го запокитвам в огледалото. Учи се по карате — въртенето дава сила. Целя се в пукнатината. Цялата ми енергия е събрана в една точка.

Столът отскача, аз залитам и се пльосвам на пода като хипопотам. Прехапала съм си езика. Устата ми се пълни с кръв. Плюя и уцелвам момичето от огледалото право в носа.

Пак вдигам стола. Дишам като локомотив. Забравих най-важното: бойния каратистки вик! Може да ви се струва смешно, но той концентрира силата.

Третият и последен удар прави стъклото на сол. Политам като снаряд и се блъскам в плота, а столът продължава да трополи из стаята от отсрещната страна. Виждам друг зъболекарски стол, редица от компютри, кабели по пода и една врата. „Моля те, Господи, дано да не е заключена.“

Взимам Мечо и прескачам през дупката. Представям си как ще се опули Вош, като се върне и види огледалото. Вратата от другата страна не е заключена. Води към коридор от бели сгуробетонни блокчета, обточен с необозначени врати. Пардон, възможности. Не тръгвам по коридора. Стоя. Пред мен — един необозначен път. Зад мен — обозначеният: този с дупката. Ще я видят и ще разберат накъде съм тръгнала. Докога мога да поддържам преднина? Устата ми отново се пълни с кръв и аз с погнуса я прегръщам. Като ще ме следят, да ме следят. Няма да улеснявам работата им.

Като казах улеснявам, забравих да заклиня със стола дръжката на вратата в стаята. Не че ще ги спре, но ще добави няколко ценни секунди в спестовната ми касичка.

„Ако нещата тръгнат на зле, много не му мисли, Каси. Разчитай на инстинкта си. Мисленето помага в шаха, но животът не е шах.“

Хуквам обратно към стаята за екзекуции и правя салто през дупката в огледалото. Малка погрешна стъпка и се просвам по гръб на пода. Пред погледа ми кръжат искри. През тях виждам таван с метален въздуховод под него. Видях такъв и отвън, явно, продължава и в коридора: вентилационната система на бомбоубежището.

И си мисля: „Точно това ти трябва, Каси — вентилационната система!“