Рик Янси
Петата вълна (5)

4.

Той лежеше проснат до задната стена, на шест-седем метра от мен. Беше разкрачил дългите си крака и се държеше за стомаха. Беше с камуфлажни дрехи и черни кубинки, целият в мръсотия и кръв. Имаше кръв навсякъде. На стената зад него. Цяла локва върху бетона под него. Върху униформата му. Засъхнала в косата му. Кръвта проблясваше мрачно, черна като катран в сумрака.

В свободната му ръка имаше пистолет, насочен към главата ми.

Аз бях негово огледално отражение. Автоматът ми срещу пистолета му. Пръстите и на двама ни бяха върху спусъците.

Това, че той беше насочил пистолет към мен, не доказваше нищо. Може да беше ранен войник и да ме мислеше за една от тях.

Или може би не.

— Хвърли оръжието! — изсъска той към мен.

Ужас.

— Хвърли оръжието! — изкрещя той или по-скоро се опита да изкрещи. Думите бяха накъсани и хъркащи, удавени от надигащата се в устата му кръв. Тъмната течност преля през долната му устна и застина, проблясвайки през наболата му брада. Зъбите му блестяха кървави.

Потръпнах от гледката. Бях с гръб към светлината и се молех той да не забележи, че треперя, както и страха в очите ми. Пред мен не стоеше заек имал глупостта в една слънчева сутрин да налети на бивака ми. Това пред мен беше човек. Или поне приличаше на такъв.

Проблемът с убийството е в това, че не си сигурен дали ще се осмелиш да го направиш.

Третият път думите му не бяха така груби като втория; прозвучаха по-скоро като молба.

— Хвърли оръжието.

Ръката, която държеше пистолета, трепна. Дулото се наклони към пода. Очите ми бяха попривикнали към здрача и различих струйка кръв, стичаща се по цевта.

В този момент той изтърва оръжието.

Пистолетът издрънча между краката му. Той вдигна празната си ръка и я задържа с длан към мен над рамото си.

— Е — каза той с окървавена полуусмивка, — твой ред е.

Поклатих глава.

— Да видя и другата ти ръка — казах аз. Надявах се гласът ми да е прозвучал по-внушително, отколкото ми се стори. Виеше ми се свят, ръцете ме боляха, а коленете ми трепереха. Борех се с желанието да захвърля автомата. Изчакването е най-мъчително.

— Не мога — каза той.

— Искам да видя другата ти ръка.

— Боя се, че ако я мръдна, вътрешностите ми ще се изсипят.

Наместих приклада на автомата. Потях се, треперех и се мъчех да мисля. „Или-или, Каси. Какъв, в случая, е изборът ти?“

— Умирам — каза той без какъвто и да било патос. От това разстояние очите му бяха само точици отразена светлина. — Можеш да ме довършиш или да ми помогнеш. Знам, че си човек.

— Откъде знаеш? — запитах аз бързо, за да не издъхне, преди да получа отговор. Ако наистина беше войник, сигурно щеше да знае как да различава Другите от хората. Което за мен щеше да е изключително полезна информация.

— Ако не беше, досега да си ме застреляла. — Той отново се усмихна и по бузите му се образуваха трапчинки. Тогава разбрах колко млад беше всъщност. Едва няколко години по-голям от мен.

— Схвана ли сега? — каза той тихо. — По това ще разбереш.

— Какво да разбера? — Очите ми пареха. Образът на смачканото му тяло се огъваше пред мен като в криво огледало. Но не смеех да пусна автомата и да разтъркам очи.

— Че съм човек. Ако не бях, щях да те застрелям.

Звучеше логично. Или ми се искаше да е така? Ако е пуснал оръжието, само за да оставя и аз моето и после измъкне второ, куршумът щеше бодро да се здрависа с мозъка ми.

Ето в какво ни превърнаха Другите — в неверници. Няма как да се съюзиш с някой, ако не му вярваш. А без вяра няма надежда.

Лиши хората от човечност и съвсем лесно ще се отървеш от човечеството.

— Трябва да видя и другата ти ръка — настоях аз.

— Казах ти…

— Трябва да видя другата ръка.

Не можах да се удържа, гласът ми трепна.

Той избухна.

— Тогава просто ще трябва да ме застреляш, кучко! Застреляй ме и да свършваме!

Главата му се свлече към стената, устата му се отвори и от нея се изтръгна страховит изтерзан вой, който се заблъска от стена в стена, докато проглуши ушите ми. Не знаех дали вие от болка, или от мисълта, че няма да го спася. Беше загубил надежда, а това убива. Много преди истинската смърт. Далеч преди това.

— Ако ти я покажа — изстена той, като се поклащаше над окървавения бетон, — ако ти покажа, ще ми помогнеш ли?

Не му отговорих. Не отговорих, защото нямах отговор.

И той реши вместо мен. За да не победят те, мисля си сега. Не искаше да се предаде, искаше да се надява. Със смъртта си щеше да запази поне частица от човешкото в себе си.

С изкривено от болка лице той бавно вдигна лявата си ръка. Светлината на деня бе почти угаснала и последните няколкото лъча сякаш идваха от него, плъзгаха се край мен и изчезваха през полуотворената врата.

Ръката му бе облята с полузасъхнала кръв. Като тъмночервена ръкавица.

Умиращата светлина погали окървавената му длан и се плъзна по протежението на нещо дълго, тънко и метално, пръстът ми конвулсивно дръпна спусъка, автоматът почти откърти рамото ми, дулото се разтресе в ръката ми, докато изпразвах пълнителя и някъде отдалеч чух някой да крещи. Но не беше той. Бях аз, аз и всички останали живи — ако имаше някой жив, всички обезверени, безпомощни, глупави човешки същества. Крещяхме, защото не разбирахме нищо, нямаше рояци от извънземни, прииждащи от небето с летящи чинии или големи метални паяци като в „Междузвездни войни“, или сладки сбръчкани човечета дошли просто да опитат от земната ни храна и да си вървят. Не, краят не е такъв.

Краят не е такъв.

Краят е себеизтребване в дълъг коридор с хладилници, в последните лъчи на един уморен летен ден.

Приближих се до него, преди да е станало съвсем тъмно. Не за да видя дали е мъртъв. Отидох, за да видя какво държи в кървавата си ръка.

Беше разпятие.