Рик Янси
Петата вълна (75)

74.

Ето ги звездите — убождания от светлина, впиващи се надолу.

Ето го и празният път под светлината, впиваща се надолу и момичето на пътя с омацано лице, с клечки и сухи листа, оплетени в късата й къдрава коса, стиснала опърпано плюшено мече на празния път под звездите, впиващи се надолу.

Ето го и рева на двигателите, и двойните снопове на фаровете, прорязващи хоризонта. Все по-големи и все по-ярки светлини, като звезди, готвещи се да избухнат в свръхнова. Връхлитат момичето, скътало в сърцето си тайни и обещания и то се изправя пред водопада от светлина, без да бяга и без да се крие.

Шофьорът ме вижда отдалеч. Квичене на спирачки, вратата се отваря със съскане и един войник скача на асфалта. Има пистолет, но не го насочва към мен. Оглежда ме, докато стоя, прикована от фаровете; оглеждам го и аз.

На ръкава му има бяла лента с червен кръст. Табелката с името му гласи: „Паркър“. Името ми е познато. Сърцето ми прескача. А ако ме познае и той? Би трябвало да съм мъртва, а не съм.

Как се казвам? Лизбет. Ранена ли съм? Не. Сама ли съм? Да.

Паркър бавно се завърта на триста и шейсет градуса, за да огледа околността. Не забелязва ловеца в гората, който наблюдава сцената с мерник, прикован в темето на Паркър. И как да го забележи? Ловецът в гората е Заглушител.

Паркър ме хваща за ръка и ми помага да се кача в автобуса. Вътре мирише на кръв и пот. Половината от седалките са празни. Има деца. А също и възрастни. Те обаче не са важни. Важни са само Паркър, шофьорът на автобуса и войникът с табелка „Хъдзън“. Отпускам се на последната седалка до аварийния изход — същата, на която седеше Сам, когато притискаше малката си ръка в стъклото и гледаше как се смалявам, докато ме погълна прахта.

Паркър ми подава плик с разкашкани гумени бонбони и бутилка с вода. Не искам нито едното, нито другото, но послушно поглъщам и двете. Бонбоните са били в джоба му и са топли и лигави, поради което се боя, че отново могат да видят бял свят.

Автобусът набира скорост. Някой отпред плаче. Към това се прибавя бръмченето на колелата, воят на двигателя и студеният вятър, свистящ през цепките на прозорците.

Паркър се завръща със сребърен диск и го притиска до челото ми. Според него, за да премери температурата ми. Дискът светва в червено. Добре съм, казва той. Как е името на мечока?

Сами, казвам аз.

Светлини на хоризонта. Това е „Кемп Хейвън“, ми казва Паркър. Мястото е напълно безопасно. Няма от какво да бягам. Няма от какво да се крия. Кимам. Напълно безопасно.

Светлината се усилва, бавно се просмуква през предното стъкло, нахлува като поток, докато наближаваме и удавя автобуса, когато сме пред входа. Чува се пронизителен звънец, портата се плъзга и отваря. Силуетът на един войник горе на наблюдателната кула.

Спираме пред хангар. Един шишкав мъж се качва в автобуса, подприпквайки на пръсти като повечето дебели хора. Неговото име е майор Боб. Няма защо да се боим, ни казва той. В пълна безопасност сме. Има само две правила, които трябва да запомним. Първото — да помним цвета си. Второто — да слушаме и да се подчиняваме.

Заставам в редичката на моята група и следвам Паркър до страничната врата на хангара. Той потупва Лизбет по рамото и й пожелава късмет.

Намирам един червен кръг и сядам. Пълно е с войници. Но повечето от тях са деца, някои не много по-големи от Сам. Всички са със сребристи окуляри и са много сериозни, особено по-малките. Най-малките са най-сериозни.

„Можеш да накараш едно дете да повярва в почти всичко и да извърши почти всичко“, ми каза Ивън, докато обсъждахме мисията ми. „С подходящо обучение можеш да превърнеш едно десетгодишно дете в безпощаден звяр.“

Имам номер: Т62. „Т“ като „Терминатор“. Ха!

Съобщават номерата по високоговорител.

„Шестдесет и две! «Те» шестдесет и две! Моля да се отправи към червената врата! Номер «Те» шестдесет и две!“

„Първият пункт е банята.“

От другата страна на червената врата има слаба жена със зелена престилка. Всичко долу и в коша. И бельото. Обичат децата, но не и въшките и кърлежите. Ето душа. Ето сапуна. Облечи бялата роба, като си готова и чакай да те извикат.

Подпирам мечока до стената и стъпвам боса върху студените плочки. Водата е хладка. Сапунът е с остър мирис на лекарство. Още съм влажна, когато нахлузвам хартиената роба. Тя залепва за кожата ми. Почти се виждам през нея. Взимам Мечо и чакам.

„Следва предварителната проверка. Много въпроси. Някои от тях са почти еднакви. За да се разбере лъжеш ли. Стой спокойна. Не се разсейвай.“

През следващата врата. Хоп на масата за прегледи. Нова медицинска сестра — по-едра, по-зла. Изобщо не ме поглежда. Сигурно съм хилядния човек, който минава през ръцете й, откакто Заглушителите са се настанили в базата.

Трите ми имена? Елизабет Саманта Морган.

На колко години съм? Дванайсет.

Откъде съм? Имам ли братя или сестри? Има ли живи от семейството ми? Какво им се е случило? Къде съм отишла, след като съм напуснала дома си? Какво му е на крака ми? Как се ме простреляли? Кой ме е прострелял? Знам ли за други оцелели? Как са имената на братята и сестрите ми? На родителите ми? Каква е била професията на баща ми? Името на най-добрата ми приятелка? Пак да й разкажа какво се е случило със семейството ми.

Накрая тя ме потупва по коляното и ми казва да не се плаша. В пълна безопасност съм.

Прегръщам Мечо и кимам.

В пълна безопасност съм.

„Следва медицинският преглед. После имплантът. Разрезът е съвсем малък. Може да няма и шев, а само малко хирургическо лепило.“

Жената на име д-р Пам е така мила, че колкото и да не искам, я харесвам. Лекар — мечта: мила, нежна, търпелива. Приветливо разговаря с мен. Обяснява ми всичко, което предстои да направи. Показва ми импланта. Като чип за домашни любимци, само че по-добър! С него могат да ме открият навсякъде.

— Как се казва плюшеното мече?

— Сами.

— Да сложа ли Сами на този стол, докато ти поставяме импланта?

Претъркулвам се по корем. Страхувам се, че дупето ми прозира през хартиената роба, което надали е от съществено значение. Напрягам се в очакване на ухапването от иглата.

„Устройството не може да черпи информация, докато не се свърже със «Страната на чудесата». Но веднъж имплантирано, е напълно дееспособно. С него могат да те следят, както и да те убият.“

Д-р Пам пита какво се е случило с крака ми. Някакви лоши са стреляли по мен. Тук това няма как да стане, успокоява ме тя. В „Кемп Хейвън“ няма лоши хора. В пълна безопасност съм.

Маркирана съм. Чувствам се така, сякаш ми е окачила десеткилограмов камък на шията. Време е за последния тест, ми казва тя. Една програма, иззета от врага.

„Наричат я «Страната на чудесата».“

Взимам Мечо от стола и отивам с нея в съседната стая. Бели стени. Бял под. Бял таван. Бял зъболекарски стол, ремъци, висящи от опорите за ръцете и краката. Клавиатура и монитор. Казва ми да седна и отива при компютъра.

— Какво прави „Страната на чудесата“? — питам аз.

— Малко сложно е да се обясни, Лизбет, но по същество прави виртуална карта на твоите познавателни функции.

— Карта на мозъка ми?

— Нещо такова, да. Хайде, скъпа, седни на стола. Не трае дълго и ти обещавам, че няма да боли.

Сядам, като притискам Мечо до гърдите си.

— О, не, скъпа, Сами не може да бъде с теб на стола.

— А защо не?

— Хайде, дай ми го. Ще го сложа до компютъра.

Поглеждам я подозрително. Но тя се усмихва и е така мила. Трябва да й вярвам. Както и тя вярва изцяло в мен.

Но съм така нервна, че докато й го подавам, мечока се изплъзва от ръката ми. Пада до стола върху голямата си плюшена глава. Извивам се да го взема, но д-р Пам ми казва да не мърдам и се навежда, за да го вдигне тя.

Сграбчвам главата й с две ръце и я фраскам в подлакътника. Откатът върху ръцете ми е като плясък с камшик. Тя пада, зашеметена от удара, но не загубва съзнание. В момента, в който коленете й се удрят в белия под, аз вече съм скочила от стола и съм зад нея. Искам да я довърша с каратистки удар в гръкляна, но тя е с гръб към мен, така че импровизирам. Грабвам ремъка от подлакътника и два пъти го усуквам около шията й. Тя се мъчи да ми попречи с ръце, но е твърде късно. Затягам каишката, като държа контра с крак, опрян в стола и опъвам с все сила.

Секундите, докато я чакам да изпадне в безсъзнание, са най-дългите в живота ми.

Тя се отпуска. Незабавно освобождавам каишката и д-р Пам се свлича по очи на пода. Проверявам пулса й.

„Знам, че е съблазнително, но не можеш да я убиеш. Тя и всички служители в базата са свързани със система за наблюдение, разположена в командния пункт. Стане ли нещо с нея, се задейства аларма и става ад.“

Обръщам д-р Пам по гръб. От двете й ноздри тече кръв. Сигурно има счупване. Посягам към тила си. Това ще е най-трудно. Но аз съм в еуфория. Надрусана съм с адреналин. Дотук всичко мина отлично. Ще се справя и с това.

Смъквам превръзката и рязко опъвам кожата от двете страни на разреза. Сцепването на раната е като изгаряне с кибрит. Пинсета и огледало щяха да ми свършат отлична работа, но нямам нито едно от двете, поради което ровя с нокътя си. Методът работи по-добре от очакваното: след три опита, закачам зрънцето с нокът и го изчоплям без проблем.

„Преносът на информация трае само деветдесет секунди. Което значи, че имаш на разположение три-четири минути. Не повече от пет.“

Колко са минали досега? Две? Три? Коленича до д-р Пам и натиквам импланта в носа й. Пфу!

„Не, не можеш да й го бутнеш в гърлото. Трябва да е близо до мозъка. Съжалявам, но е така.“

Ти пък за какво съжаляваш, Ивън!

Кръв по пръста ми. Моята кръв, и нейната — смесени.

Отивам до клавиатурата. Сега вече наистина става страшно.

„Нямаш номера на Сами, но той ще е съотнесен с името му. Ако не стане по един начин, пробвай друг. Трябва да има функция за търсене.“

Кръвта се стича по тила ми, лъкатушейки между лопатките ми. Цялата се треса и ми е трудно да пиша. В мигащото синьо поле въвеждам „търсене“. След два опита го написвам правилно.

ВЪВЕДЕТЕ НОМЕР.

Нямам номер, по дяволите! Имам име. Как да се върна към синьото поле? Натискам ENTER.

ВЪВЕДЕТЕ НОМЕР.

Нещо друго не искаш ли!

Натраквам „Съливан“.

ГРЕШКА ПРИ ВЪВЕЖДАНЕТО НА ДАННИ.

Чудя се дали да тръшна монитора или да наритам д-р Пам до смърт. С нито едно от двете няма да открия Сам, но и двете ще ми помогнат да се почувствам по-добре. Натискам ESC, връщам се в синьото поле и пиша „търси по име“.

Думите изчезват. Глътнати от програмата. Синьото поле мига, отново празно.

Иска ми се да изкрещя. Времето ми е на привършване.

„Ако не го намериш в системата, ще пристъпим към план «Б».“

Само дето план „Б“ нещо не ми се нрави. Предпочитам план „А“: виждам къде е Сами и тичам там. План „А“ е прост и ясен. План „Б“ е кошмар.

Още един опит. Пет секунди в повече не са кой знае каква разлика.

Пиша „Съливан“ в синьото поле.

Дисплеят полудява. На сивия фон се изсипва потоп от цифри, все едно съм поискала да ми сметнат числото „пи“. Изпадам в паника и натискам произволни клавиши, но дисплеят не иска да се успокои. Петте минути отдавна са надхвърлени. План „Б“ е гаден, но нямам друг избор, освен план „Б“.

Плонж в съседната стая, където има бели анцузи. Грабвам един от рафта и мъдро се опитвам да го навлека, без преди това да сваля робата. Грухтейки от яд, я свличам и за секунда съм съвсем гола. Секундата, в който вратата до мен ще излети с пантите и в стаята ще нахлуят Заглушителите. Така става в плановете „Б“. Костюмът ми е твърде голям, но по-добре голям, отколкото малък. Дърпам ципа и хуквам обратно към стаята с компютъра.

„Ако не успееш да го намериш по стандартния начин, има вероятност тя да носи малко устройство със себе си. То работи на същия принцип, но трябва да си адски внимателна. Служи за намиране и унищожаване. Един грешен бутон и вместо да го намериш, ще го пратиш на оня свят.“

В момента, в който нахлувам в стаята, я заварвам седнала с Мечо в едната й ръка и някакъв сребрист уред с вид на мобилен телефон в другата.

Проклет план „Б“!