Рик Янси
Петата вълна (62)

61.

„НИЕ СМЕ ЧОВЕЧЕСТВОТО.“

Всичко е било лъжа. „Страната на чудесата“. „Кемп Хейвън“. Самата война.

Как лесно са ни излъгали. Детински лесно — въпреки всичко, което бяхме преживели. Или може би именно затова.

Прибраха ни. Изтриха съзнанието ни. И ни заредиха с омраза и коварния дух на мъстта.

За да ни изпратят отново навън.

Където да унищожим и последните от нас.

Шах и мат.

Гади ми се. Катализатора стои до рамото ми, докато повръщам върху някакъв паднал на земята плакат: „Бъди в крак с модата!“

Изправям се, олюлявайки се. Усещам как хладните й пръсти опипват шията ми. Чувам я да казва, че всичко ще е наред. Махам окуляра, за да спра зеления пламък и върна на Катализатора истинското й лице. Тя е Катализатора и аз съм аз, само дето не съм сигурен за смисъла на това „аз“. Не съм това, което мислех, че съм. Нито пък светът е това, което мислех, че е. Което може би означава:

Светът вече е техен, ние сме излишните.

— Не можем да се върнем — задавено казвам аз. Тя ме дълбае с поглед и опитва шията ми.

— Не, не можем. Но можем да продължим напред. — Подава ми автомата. — Като за начало, можем да очистим онзи кучи син на горния етаж.

Не и преди да е извадила импланта ми. Боли повече, отколкото очаквам, но по-малко, отколкото заслужавам.

— Няма защо да се укоряваш — казва ми Катализатора, докато чопли с ножа. — Те заблудиха всички ни.

— А тези, които не успяха да измамят, обявиха за „Дороти“. И ги ликвидираха.

— И колко други… — казва тя ядосано. А пред очите ми изниква хангара за обработка на трупове. Двата комина, бълващи черен и сив дим. Камионите, натоварени със стотици тела, всеки ден. Хиляди всяка седмица. И автобусите, влизащи цяла нощ, всяка нощ, пълни с бежанци, пълни с ходещи покойници.

— „Кемп Хейвън“ не е военна база — шепна аз, докато струйката кръв си проправя път по шията ми.

Тя поклаща глава.

— Нито пък бежански лагер.

Кимам. Преглъщам отровата, която клокочи в гърлото ми. Знам, че тя чака да го кажа. Има неща, които трябва да се изрекат на глас, за да им повярваме.

— Това е концентрационен лагер.

Казват, че истината била равностойна на свобода. Не е вярно. Няма по-страшен затвор от истината.

— Тръгваме ли? — пита Катализатора. Вече не я свърта.

— Няма да го убиваме — казвам аз. Катализатора ме изглежда с яд: „Това пък сега какво беше!“

Но аз мисля за Крис, вързан за стола зад еднопосочното огледало. Мисля за планините от трупове върху конвейера, който носеше своя човешки товар към горещата, гладна паст на пещта. Достатъчно дълго им бях оръдие.

— Ще го обезвредим и дезактивираме. Заповед. Ясно ли е?

Тя се колебае, но после кимва. Както обикновено, лицето й е безизразно. Дали пак не играе шах? Кекса все още стреля. Боеприпасите му трябва да са на привършване. Време е.

Влизането във фоайето е гмуркане в пълен мрак. Вървим рамо до рамо, плъзгайки пръсти по стените и проверяваме всяка врата, за да открием тази, която води към стълбището. Чува се само дишането ни в застоялия, студен въздух и шляпането на обувките ни през локвите от вмирисана на кисело, полузамръзнала вода. Сигурно е изтекла от някоя спукана тръба. Бутам една врата в дъното на коридора и ме блъсва талаз от свеж въздух. Стълбището.

Спираме на площадката на четвъртия етаж, пред тесните стъпала, водещи към покрива. Вратата е открехната. Чуваме трясъка от изстрелите на снайпериста, но не го виждаме. В тъмното няма как да се разберем с жестове, затова дръпвам Катализатора и долепям устни до ухото й.

— Струва ми се, че е право пред нас. — Тя кима. Косата й ме гъделичка по носа. — Атакуваме.

Тя е по-добър стрелец. Влиза първа. Аз ще стрелям след нея, ако пропусне или я повалят. Упражнявали сме го безброй пъти, но задачата е била да унищожим целта, не да я деактивираме. А и целта не е стреляла по нас. Тя пристъпва напред. Стоя точно зад нея с ръка на рамото й. Вятърът вие в процепа на вратата като агонизиращо животно. Катализатора чака да й дам знак. С наведена глава, дишайки равномерно и дълбоко. Интересно дали се моли, и ако да, дали молитвите ни са в съзвучие. Някак не ми се вярва. Потупвам я по рамото, тя рита вратата и се изстрелва с такава скорост, че преди аз да съм направил и две крачки, тя вече е изчезнала във виелицата; чувам острото „бам-бам-бам“ на автомата й и едва не се препъвам в нея, когато я заварвам, коленичила в мокрия бял килим на покрива. На три метра пред нея снайперистът се е килнал настрана и стиска крака си с една ръка, а с другата се опитва да докопа пушката си. Катализатора стреля пак, този път в ръката му. Безпогрешна е. През снежна пелена. В почти пълен мрак. Той се дърпа като опарен и изпищява стреснато. Потупвам Катализатора по главата, за да й дам знак да спре.

— Легни! — изкрещявам аз на врага. — Не мърдай!

Той се надига и сяда, притискайки посечената си ръка към гърдите си. Сгънат е на две и е обърнат с лице към улицата. Не се вижда какво прави с другата ръка, но забелязвам сребрист проблясък и го чувам да ръмжи:

— Червеи!

И изведнъж изстивам. Познавам този глас!

От него съм бил навикван, подиграван, унижаван, заплашван, руган. Преследвал ме е от сутрин до здрач. Съскал е, крещял е, ръмжал е. По мен и по всички нас.

Резник.

Чуваме го и двамата. И замръзваме. Спираме да дишаме. Да мислим.

Което му дава време.

Време, което се топи, докато той идва към нас — бавно, все едно горивото на космическия часовник, задействан от големия взрив, е на привършване.

Изправя се на крака: седем-осем минути.

Обръща се към нас: поне десет.

Държи нещо в здравата си ръка. Натиска по него с кървавата. Двайсет минути, минимум.

И тогава Катализатора влиза в действие. Изстрелът го уцелва в гръдния кош. Резник пада на колене. Устата му се отваря. Олюлява се и се просва по лице пред нас.

Часовникът възвръща нормалния си ход. Никой не мърда. Никой не казва нищо.

Сняг. Вятър. Сякаш сме сами на върха на планина. Катализатора отива до него и го претъркулва по гръб. Дърпа сребристото устройство от ръката му. Гледам това тестено, сипаничаво, с миши очи лице и хем съм изненадан, хем не съм.

— Тренира ни с месеци, за да ни убие — казвам аз.

Катализатора кима. Вгледана е в дисплея на сребристия уред. Светлината му огрява в лицето й, подсилвайки контраста между млечната й кожа и гарвановочерната й коса. Красива е. Като ангел на отмъщението.

— Той не бе тръгнал да ни убива, Зомби. Просто го принудихме. Но нямаше да е с пушка. — Тя вдига уреда, за да ми покаже дисплея. — Мисля, че щеше да ни убие с ей това.

Горната половина на дисплея е разграфена като координатна мрежа. Във външния ляв ъгъл са струпани малки залени точки. Има и една близо до центъра.

— Взводът — казвам аз.

— А тази самотна точка тук трябва да е Кекса.

— Което означава, че ако не бяхме свалили имплантите…

— Той щеше да знае къде сме — казва Катализатора. — Да ни пресрещне и — край.

Сочи две подчертани числа долу на дисплея. Едното от тях е номера, който получих, след като ме маркира д-р Пам. Другото, предполагам, е номера на Катализатора. Под числата мига зелен бутон.

— Какво би станало, ако го натиснеш? — питам аз.

— Предполагам, че нищо. — И го натиска.

Аз трепвам, но тя е права.

— Бутон за обезвреждане — казва тя. — Няма какво друго да е. Свързан с имплантите ни.

Могъл е, когато поиска, да ни прати на оня свят. Но сценарият явно е бил друг. Какъв?

Катализатора сякаш прочита въпроса ми.

— Ние сме експериментален взвод. Пратили са ни, за да разберат как ще се държим в условия на реален бой. Или това, което за тях е „реален бой“. Резник е бил тук, за да ни следи и настърви. Да ни научи да гоним зелената стръв като послушни малки плъхове. Стреля по нас, за да хукнем след тримата „трансформирани“…

— … и да намразим всичко зелено и светещо.

През снега я виждам като през призрачен бял воал. По веждите й блестят снежинки. Искрят в косите й.

— Изправен е бил пред страхотен риск — казвам аз.

— Не съвсем. Виждал ни е с уреда. В краен случай е могъл да натисне бутона. Но не е мислел за крайни случаи.

— Като свалянето на имплантите.

Катализатора кимва. Изтрива снега, полепнал по лицето й.

— Надали тъпото копеле е очаквало да му се съпротивляваме.

Тя ми подава уреда. Затварям капака му и го мушкам в джоба си.

— Ние сме на ход, сержант — тихо казва тя или снегът приглушава думите й. — Чакам заповед.

Пълня дробове ти си с леден въздух и го изпускам бавно.

— Връщаме се при взвода. Махаме им имплантите…

— И?

— … се надяваме да няма цял батальон от такива като Резник на път към нас.

Обръщам се, за да тръгна. Тя грабва ръката ми.

— Стой! Не можем да се върнем без имплантите.

Трябва ми секунда, за да съобразя. Кимам и изтривам с ръка изтръпналите си устни. Без импланти ще светим в окулярите им!

— Кекса ще ни очисти още преди да сме прекосили улицата.

— Да ги държим в устите си?

Клатя глава. Ами ако ги глътнем?

— Трябва да ги върнем на мястото им. Да се превържем и…

— … да се надяваме да не паднат?

— Да се надяваме, че изваждането не ги е деактивирало… Е? — питам аз. — Май само на надежда се крепи този план.

Ъгълчето на устата й трепва.

— Тя е тайното ни оръжие.