Рик Янси
Петата вълна (19)

18.

— Насам, моля — каза учтиво ефрейторът и ние го последвахме по обратния път към лагера. Два от джиповете бяха тръгнали, за да ескортират автобусите на връщане към „Райт-Патерсън“. Останалите стояха, обърнати към спалното и навеса. Дулата на картечниците им бяха сведени към земята, като глави на задрямали метални създания.

Плацът беше празен. Всички, включително и войниците, бяха влезли в бараката.

Всички, с изключение на един.

Като наближихме, Хъчфилд се показа от навеса. Не мога да определя кое блестеше по-ярко — бръснатата му глава или усмивката му.

— Супер, нали Съливан! — викна той на татко. — А ти искаше да бягаме още при първия безпилотен самолет.

— Явно не съм бил прав — каза татко, като се усмихна кисело.

— След пет минути сме на инструктаж при полковник Вош. Но първо трябва да си дадеш оръжието.

— Какво да си дам?

— Оръжието си. Заповед на полковника.

Татко погледна войника, застанал до нас. Срещна празните, черни очи на маската.

— Защо? — попита татко.

— Трябва ти обяснение? — Усмивката на Хъчфилд беше все още на лицето му, но очите му се присвиха.

— Бих искал, да.

— Това е С.О.П., Съливан, стандартна оперативна процедура. Не можеш да оставиш един куп неопитни и необучени цивилни да се разхождат с оръжия по време на война. — Говореше на баща ми пренебрежително, като на идиот.

Протегна ръка. Татко бавно свали пушката от рамото си. Хъчфилд я грабна и изчезна в склада.

Татко се обърна към ефрейтора.

— Някой вече осъществил ли е контакт с… — търсеше точната дума — Другите.

Едносричен отговор с дрезгаво и монотонно произношение:

— Не.

Хъчфилд излезе и нафукано отдаде чест на ефрейтора. Плуваше в свои води, беше сред братя по оръжие. Пукаше се от гордост, щеше да се напишка от вълнение.

— Всички оръжия — прибрани и заключени, ефрейторе.

Всички, с изключение на две, помислих си. Погледнах татко. Той не помръдна и мускул, с изключение на тези на очите. Бърз поглед вляво, после вдясно. Не.

Имам само едно обяснение за случая. И когато мисля над него, ако много се задълбоча, започвам да намразвам баща си. Да го мразя за това, че пренебрегна инстинкта си. Да го мразя, задето заглуши онзи вътрешен глас, който му нашепна: това е грешно. Тук нещо не е наред.

В момента го мразя. Ако сега беше тук, щях да му бия един юмрук — задето беше такъв глупак.

Ефрейторът кимна към казармата. Време беше за брифинга на полковник Вош.

Време за края на света.