Рик Янси
Петата вълна (67)

66.

Подготвяхме се със седмици. В този последен ден не остава друго, освен да изчакаме свечеряването. Не носим много багаж. Според Ивън за две-три нощи ще се доберем до „Райт-Патерсън“, ако изключим непредвидени пречки като виелици или това да убият един от нас — или двамата — което би забавило операцията за неопределено време.

Въпреки че взех само най-необходимото, Мечо не се събира в раницата ми. Дали да не му отрежа краката и да кажа на Сами, че са откъснати от взрива на Окото в лагера?

Окото. Какъв по-добър край за Вош. Вместо куршум — една извънземна бомба в гащите му.

— Ако искаш, го остави — казва Ивън.

— Ако искаш, млъкни — измърморвам аз, докато сгъвам мечока на две и дърпам ципа на раницата.

Ивън се усмихва.

— Първия път, като те видях в гората, помислих, че плюшеното мече е твое.

— В гората?

Усмивката му изчезва.

— Ти не ме намери в гората — напомням му аз. Стаята изведнъж изстива. — Ти ме откри в една снежна пряспа.

— Исках да кажа, че аз бях в гората, не ти — казва той. — Видях те оттам, от половин километър разстояние.

Кимам. Не защото му вярвам. Кимам, защото знам, че с право не му вярвам.

— Ти продължаваш да се навърташ там, Ивън. Готин си и имаш красиви нокти, но аз така и не разбрах защо ръцете ти са толкова меки или защо миришеше на барут в нощта, в която уж беше ходил на гроба на приятелката си.

— Казах ти снощи — от две години не съм пипал селска работа, а в онзи ден чистих пушката си. Не знам какво друго мога да ти…

Прекъсвам го.

— Вярвам ти само защото още не си ме пратил на оня свят, въпреки че си имал безброй възможности. Нищо лично, но има доста неясни неща около теб и цялата тази ситуация, което не означава, че няма да се добера до отговора им. Ще разбера и ако истината е такава, че да те изправи срещу мен, ще постъпя така, както е правилно.

— Как именно?

Сладката му секси усмивка, яки рамене и ръце, мушнати хулигански в джобовете. Тоя ще ме влуди. Какво толкова има в това момче, че ми се иска да го целувам и удрям едновременно, да бягам от него и към него, да го прегръщам и да го ритам в топките? Иска ми са да го отдам на ефекта от Пришествието, но като че ли момчетата са ни въздействали така винаги.

— Аз си знам — казвам му.

Качвам се на втория етаж. Имам да свърша нещо преди тръгване.

Ровя из чекмеджетата в банята, намирам ножици и се заемам да поскъся малко козината си. Дъските проскърцват зад мен и аз, без се обръщам, крещя:

— Спри да ме шпионираш!

В следващата секунда Ивън вече наднича в банята.

— Какво правиш? — пита той.

— Ритуално подстригване. А ти какво правиш? Как какво — слухтиш, дебнеш ме! Но ще ми писне, Ивън, предупреждавам те.

— Прилича ми на обикновено подстригване.

— Реших да се отърва от всичко, което пречи.

Хвърлям му един поглед в огледалото.

— Че с какво ти пречи?

— Защо питаш?

Гледам се в огледалото, но и той е там, в ъгълчето на окото ми. Дявол да го вземе, стига с тази символика.

Той благоразумно излиза. Кръц, кръц, кръц и мивката се пълни с къдриците ми. Чувам го да трополи из долния етаж и да тръшка кухненската врата. Трябваше да го попитам все пак… Хм. Сякаш ми е собственик. Сякаш съм кутре, което е прибрал в къщата си.

Крачка назад, за да преценя ефекта. С къса коса и без грим приличам на дванайсетгодишна. Хайде, не по-голяма от четиринайсет. Но с подходящо държание и дрехи може да ме помислят и за десетгодишна. И дори да ме поканят на разходка с някой симпатичен жълт училищен автобус.

Следобеда небето са закрива от плътен слой сиви облаци и се стъмва рано. Ивън пак изчезва и след няколко минути се връща с две двайсетлитрови туби бензин. Поглеждам го въпросително и той казва:

— Няма да е зле да позаметем следите.

Трябва ми минута, за да съобразя.

— Смяташ да изгориш къщата?

Той кимва. Изглежда въодушевен от перспективата.

— Точно така, ще изгоря къщата.

С една от тубите полива горния етаж. Излизам на верандата, за да не дишам изпаренията. Из двора подскача едър черен гарван и спира за малко, за да ме изгледа с подобното си на мънисто око. Чудя се дали да не го отстрелям.

Ще го уцеля със сигурност. Вече стрелям добре — благодарение на Ивън, а и мразя птиците.

Вратата зад мен се отваря и ме лъхва облак от задушливи изпарения. Слизам на двора и гарвана хвръква, грачейки. Ивън полива верандата и захвърля празната туба до стената.

— Плевнята — казвам аз. — Трябваше вместо къщата да опожариш плевнята. Къде ще се подслоним на връщане?

„Защото ми се иска да вярвам, че ще се върнем, Ивън. Ти, аз и Сами, едно голямо щастливо семейство.“

— Знаеш, че няма да се върнем — казва той и драсва клечката.