Рик Янси
Петата вълна (42)

41.

Д-р Памела сваля ремъците и му помага да слезе от стола. Краката на Сами са като кашкавал. Тя го придържа да не падне. Стомахът му се бунтува и той повръща върху белия под. Където и да погледне, танцуват и подскачат черни петна. Едрата, недружелюбна сестра го връща в стаята за прегледи, слага го на масата, казва му, че всичко ще е наред и го пита дали иска нещо.

— Искам мечока си! — крещи той. — Искам баща си и Каси, и да се прибера вкъщи!

Д-р Памела застава до него. В добрите й очи се чете разбиране. Тя знае какво му е. Казва му, че е герой; издържал е, което значи, че е умен, смел и има късмет. Всичко било отлично. Бил съвсем здрав и нямало от какво да се бои. Най-лошото било минало.

— Точно това казваше и баща ми! При всяка неприятност или когато нещата се влошаваха — хълца Сами, опитвайки се да задържи сълзите си.

Донасят му бял анцуг, за да се облече. Прилича малко на пилотски костюм — с цип отпред, от някакъв хлъзгав материал. Анцугът му е голям и ръкавите висят.

— Знаеш ли защо сте толкова важни за нас, Сами? — пита го д-р Памела. — Защото сте бъдещето. Без теб и всички останали деца ние няма как да ги победим. Ето защо ви събираме, водим тук и правим всичко това. Знаеш как постъпиха с нас извънземните. Сътвориха ужасни, чудовищни неща. Но това не е най-лошото и не е всичко.

— А какво друго са направили? — шепне Сами.

— Сигурен ли си, че искаш да разбереш? Мога да ти покажа, но само ако си сигурен.

В бялата стая той току-що бе преживял смъртта на майка си. За втори път бе усетил страшния дъх на кръв и бе видял как баща му я отмива от ръцете си. Ако това не бяха най-лошите неща, то кои бяха другите? Искаше ли да разбере наистина?

— Искам да знам — казва той.

Д-р Пам взима малкия сребрист диск, с който сестрата бе измерила температурата му. Същият като на Паркър.

— Това не е термометър, Сами — казва д-р Памела. — Уред е, но с него не се мери температура. Той показва кой си. Или по-точно какъв си. Я ми кажи, виждал ли си извънземен?

Той поклаща глава отрицателно. Трепери в анцуга. Лежи свит на малката масичка за прегледи. Боли го корем, главата му думка, отпаднал е от глад и изтощение. Не иска да слуша повече. Едва не извиква: „Спри! Не искам да знам!“ Но прехапва долната си устна. Не иска да разбере, но трябва.

— За съжаление, Сам, си виждал — казва д-р Памела с мек, тъжен глас. — Всички сме виждали. Чакахме ги да дойдат след Пришествието, но истината е, че те са били тук, под носа ни и то отдавна.

Той поклаща глава отново. Д-р Пам нещо бърка. Той никога не е виждал извънземни. Слушал е с часове теориите на баща си, че надали ще разберем как изглеждат. Защото единствените признаци за присъствието им бяха сиво-зеленикавия космически кораб и безпилотните самолети.

Какви ги говори д-р Памела?

Тя му протяга ръка.

— Ще ти покажа.