Рик Янси
Петата вълна (86)

85.

Отнемат ми Сами за втори път. Един Заглушител го отвежда, сигурно в убежището, за да го евакуират с останалите деца. Друг Заглушител ни води, двамата с Бен — в стаята за екзекуции. Стаята с огледало и бутон. Стаята с електрическия стол. Стаята, в която гинат невинни хора. Стая, пълна с кръв и лъжи. Там ни е мястото.

— Знаете ли защо ще спечелим тази война? — ни пита Вош, след като ни заключват вътре. — Защо няма как да загубим? Защото знаем какво мислите. Следим ви от шест хиляди години. Гледахме ви, докато строяхте пирамидите в египетската пустиня. Когато Цезар подпали Александрийската библиотека. Когато разпнахте на кръст онзи еврейски селянин. Когато Колумб стъпи в Новия свят… когато проливахте кръв, за да освободите братята си по кръв от робство… когато се научихте да делите атома… когато надникнахте зад пределите на атмосферата… Какво, мислите, че правехме?

Бен не гледа към него. Както и аз. Стоим пред огледалото и се взираме в накъсаните си отражения върху начупеното стъкло. Стаята отсреща е тъмна.

— Гледахте ни — казвам аз.

Вош седи зад монитора, на педя от мен. От другата ми страна е Бен. Зад нас — един доста добре сложен Заглушител.

— Учехме се да разбираме мисленето ви. Това е тайната на победата — както тук присъстващият сержант Периш вече знае: да разбираш врага. Идването на кораба-майка не беше начало. Беше началото на края. И ето ви тук на първия ред на големия спектакъл, за да се полюбувате на финала. Да надникнете в бъдещето. Вашето бъдеще. И да изпиете до дъно горчивата чаша.

Вош натиска един бутон. Лампите в отсрещната стая светват.

Има стол с изправен до него Заглушител. На стола, мъничък като запетайка, седи Сами. Към главата му са прикрепени дебели кабели.

— Това е бъдещето — прошепва Вош. — Пленени като животни хора с вече подписан смъртен акт. Довършват отредените им от мен задачи — и край. Защото пагубният ви престой тук най-сетне трябва да има край.

— Недейте! — крещя аз. Заглушителят зад мен слага ръка на рамото ми и ме стиска силно. Но недостатъчно силно, за да ме спре да скоча от стола. — Просто ни поставете импланти и прехвърлете информацията в „Страната на чудесата“. Нима няма да узнаете всичко, което ви е нужно? Няма защо да го убивате…

— Каси — тихо казва Бен. — Той ще го убие, така или иначе.

— Не го слушайте, млада госпожице — казва Вош. — Той е слаб. Винаги е бил слаб. За няколко часа вие показахте повече твърдост и кураж, отколкото той за целия си нещастен живот.

Кима на Заглушителя, който ме бута пак на стола.

— Сега ще прехвърля информацията ви — продължава Вош. — И ще убия сержант Периш. Но можете да спасите малкия. Ако ми кажете с чия помощ проникнахте в базата.

— Нима няма да го разберете с прехвърлянето на информацията? — питам аз. И си мисля: „Ивън е жив!“ А после: „Не, сигурно не е. Сигурно е убит от взривовете. И Вош, като мен, не знае истината.“

— Защото някой ви е помогнал — казва Вош, без да обръща внимание на въпроса ми. — И подозирам, че този „някой“ не е като тук присъстващия г-н Периш. Той по-скоро е някой… хм, като мен. Някой, който ви е научил как да надхитрите „Страната на чудесата“, като скриете истинските си спомени. Така, както правехме и ние в продължение на векове, за да останем незабелязани от вас.

Поклащам глава. Нямам представа какво говори. Истинските спомени?

— Служехме си най-често с птици — казва Вош. Разсеяно плъзга пръста си над бутона с надпис „ЕКЗЕКУЦИЯ“. — Сови. По време на началната фаза, когато се пренасяхме във вас — в утробите на майките ви — често използвахме сови за целта.

— Мразя птици — прошепвам аз.

Вош се усмихва.

— Най-полезните представители на тукашната фауна. Разнообразни. Безвредни, поне повечето от тях. Толкова вездесъщи, че са практически невидими. Знаете ли, че са произлезли от динозаврите? Каква очарователна ирония: динозаврите са освободили терен за вас, а сега ние, с помощта на потомците им, ще освободим терен за себе си.

— Не ми е помагал никой! — извиквам аз и прекъсвам лекцията му. — Действах сама!

— О, така ли? И как в същия момент, в който убихте д-р Пам в Първи хангар, са били застреляни двама стражи, трети е бил изкормен, а четвърти — хвърлен от трийсет метра височина от поста си в южната наблюдателница?

— Не знам нищо за това. Просто дойдох за брат си.

Лицето му се свъсва.

— Безполезно е, знаете го. Всичките ви мечти и детински фантазии за победа над нас са безсмислени.

Отварям уста и думите излизат. Сами.

— Майната ти.

Пръстът му с все сила се стоварва върху бутона. Сякаш го мрази, сякаш бутонът е с човешко лице, лице на мислеща хлебарка, а пръстът му — обувката, която ще я размаже.