Рик Янси
Петата вълна (25)

24.

Войникът зад хладилниците не ми излиза от ума. Войникът с разпятието. Сигурно заради това съм дръпнала спусъка. Не защото съм взела разпятието за пистолет. Дръпнала съм спусъка, защото беше войник — или поне беше облечен като войник.

Не беше Бранч, Вош или някой от войниците, които видях в деня, в който баща ми почина.

Не беше и беше.

Нито един от тях и всички тях.

Вината не е моя. Това си казвам. Вината е тяхна. Те са, не съм аз — казвам на мъртвия войник. Ако искаш да обвиняваш някого, обвини Другите и ми се махни от съвестта.

Да бягаш, значи да умреш. Но и да останеш, ще умреш. Явно това ще е нашият лайтмотив.

Под Бюика бях в топъл и унасящ здрач. Моят импровизиран турникет спря кървенето, но раната пулсираше в такт с отслабващия ритъм на изтощеното ми сърце.

Не е толкова лошо, мислех си. Не било страшно да се умре.

И тогава видях лицето на Сами, притиснато в задното стъкло на жълтия училищен автобус. Усмихваше се. Беше щастлив. Чувстваше се спокоен сред другите деца. А нали и войниците бяха там — щяха да го пазят и да се грижат всичко да е наред.

Това ме измъчваше седмици наред. Държеше ме будна през нощта. Спохождаше ме, когато най-малко го очаквах, когато четях, в набезите ми за храна или когато просто лежах в малката си палатка в гората и мислех за живота си отпреди идването на Другите.

Какъв беше смисълът?

Защо трябваше да разиграват този огромен фарс, представяйки се за войници, които пристигат в критичния момент, за да ни спасят? Газовите маски, униформите, „брифинга“ в бараката? Какъв бе смисълът от всичко това, когато биха могли просто да пуснат едно от техните мигащи очи от някой безпилотен самолет и да ни видят сметката.

В този студен есенен ден, докато лежах и кръвта ми бавно изтичаше под Бюика, отговорът внезапно ме осени. Блъсна ме по-силно от куршума, който току-що бе пронизал левия ми крак.

Сами!

Те искаха Сами. Не, не само Сами. Искаха всички деца. И за да ги получат, трябваше да им се доверим. Накарай ги да се доверят, вземи децата и се отърви от възрастните.

Но защо им бяха децата? Милиарди измряха през първите три вълни. Надали Другите имаха слабост към деца. Защо взеха Сами?

Вдигнах глава и я чукнах в шасито на Бюика. Почти не ме заболя.

Не знаех дали Сами беше жив. Сигурно бях последна. Но бях дала обещание.

Грапавият и хладен асфалт под мен.

Топлото слънце върху студената ми буза.

Моите изтръпнали пръсти, вкопчени в дръжката на вратата, за да надигна клетата си, самосъжаляваща се задница.

Раненият ми крак е извън играта. Облягам се за секунда на колата и бутам, за да се изправя. На един крак, но права.

Може и да греша, като мисля, че са искали да запазят Сами жив. От Пришествието насам се заблуждавам за почти всичко. Може наистина да съм последна.

И вероятно — не, почти сигурно — съм обречена.

Но ако наистина съм последна от своя вид — последната страница на човешката история, то за нищо на света няма да позволя всичко да свърши тук.

Може и да съм последна, но все още съм изправена. Аз съм тази, която се обръща с лице към безличния ловец. Тук, на изоставената магистрала. Аз съм тази, която не бяга, не стои, а вдига лице.

Защото, ако аз съм последна, то аз съм човечеството.

И ако това е последната човешка война, то аз съм бойното поле.