Рик Янси
Петата вълна (32)

31.

Би трябвало да е лесно. Само трябваше да чака.

Биваше го за това. Можеше да стои свит, неподвижен и мълчалив, той и пушката му слети в едно тяло и един ум. Границата, където свършва той и започва оръжието, беше съвсем размита. Дори и изстреляният куршум беше като свързан с него, воден чрез невидима нишка от сърцето му, докато не удари в кост.

Първият изстрел я събори и той бързо стреля отново. Този път напразно. Трети изстрел в момента, в който тя се гмурна под колата и задният прозорец на Бюика избухна като облак от натрошено закалено стъкло.

Тя беше отдолу. Без избор. А той оставаше само с два: да я чака да се покаже, или да излезе от мястото си в гората до магистралата и да я довърши. Най-малко рисковано бе да стои и чака. Ако изпълзеше, щеше да я убие той. Ако не, щеше да я убие времето.

Той бавно презареди, със спокойствието на човек, който знае, че разполага с всичкото време на света. След като дни наред я дебна, беше сигурен, че тя ще остане там. Беше твърде умна, за да рискува. Три изстрела я пощадиха, но трябваше да е прекалена оптимистка, за да очаква това и от четвъртия.

Какво ли е записала в дневника си?

„Късметът не е достатъчен.“

Тя няма да рискува. Измъкването изпод колата има нулев шанс за успех. Не може да тича, а и дори да можеше, не знае накъде. Може само да се надява той да излезе от скривалището си и да ускори нещата. Тогава всичко е възможно. Тя дори може да извади късмет и да го застреля първа.

Ако се сблъскаха очи в очи, тя надали щеше да се предаде без бой. Видя как постъпи с войника в хранителния магазин. Може да го е направила от страх и да е съжалявала след това, но страхът и вината не й попречиха да го надупчи с олово. Страхът не парализира Каси Съливан, както се случва с други човешки същества. Страхът избистри съзнанието й, закали волята й и изясни възможностите й. Страхът ще я държи под колата не защото е малодушна, а защото оставането там е единствената й надежда да се съхрани жива.

Затова той ще чака. Имаше часове докато се стъмни. До това време тя или ще е умряла от кръвоизлив, или ще е толкова изтощена, че да я довърши щеше да е съвсем лесна работа.

Да я довърши. Да довърши Каси. Не Каси от Касандра. Или Каси от Касиди. Каси от Касиопея, момичето от гората, което спеше с плюшено мече в едната си ръка и пушка в другата. Босоногото момиче с руси къдрици, малко над метър и петдесет, с толкова детски вид, че той се изненада, когато разбра, че е на шестнайсет. Момичето, което хлипаше в дълбокия мрак на непрогледните гори ту отчаяно, ту обнадеждено, и се питаше дали е останала само тя, докато той, ловецът, дебнеше на няколко метра и я слушаше как ридае, докато умората я унесе в тревожен и неспокоен сън. Това беше идеалният момент да се промъкне тихо в бивака й, да допре пистолета до главата й и да я довърши. Защото това беше работата му. Да ги довършва.

Вършеше това от появата на Чумата. От четири години насам, откакто на четиринайсет се събуди в човешкото тяло, избрано за него, той знаеше какъв е. Ликвидатор. Ловец. Убиец. Името беше без значение. Заглушител, както го бе нарекла Каси. Защото задачата му бе да задуши звуците от човешкото присъствие.

Но не го направи онази нощ. Нито в нощите, които последваха. Нито в нощта, когато, пролазвайки все по-близо до палатката, проправяйки си сантиметър по сантиметър път през килима от гниещи листа и влажна глина, се озова там. Сянката му надвисна в тесния отвор на палатката и падна над нея. А палатката беше изпълнена с нейния дъх — дъха на спящо момиче, стиснало плюшено мече и автомат. Тя сънуваше живота, който й бе отнет, а ловецът мислеше за този, който му предстоеше да отнеме.

Спящото момиче и убиецът, който насилваше себе си да я убие.

Защо не я довърши?

Защо не можа?

Каза си, че е неразумно. Тя не можеше да остане там безкрайно. Можеше да я използва за стръв. Тя можеше да го отведе до други като нея. Хората са социални животни. Трупат се на рояци като пчели. Което е ахилесовата им пета. Еволюционният императив, който ги кара да живеят на групи, дава възможност да бъдат избивани с милиарди. Какъв беше девизът им? „Съединението прави силата“. Аха.

И тогава намери тетрадките й и разбра, че тя няма нито план, нито цел — освен да оживее до следващия ден. Къде да иде, при кого? Беше сама. Или поне така мислеше.

Онази нощ той не се върна там. Изчака до следобеда на следващия ден, без да си признае, че й е дал време да си събере багажа и да тръгне. Без да си позволи да мисли за нейния мълчалив, отчаян вик: „Сигурно съм последното човешко същество.“

Докато последните минути на последното човешко същество бавно изтичаха под колата на магистралата, напрежението в раменете му постепенно отзвуча. Тя щеше да си остане там. Той свали пушката и клекна до дънера на дървото, въртейки глава, за да раздвижи скования си врат. Беше уморен. Недоспал. Хранеше се зле. От началото на Четвъртата вълна беше отслабнал с няколко килограма. Това много не го смущаваше. Подготвен бе. Първото убийство щеше да е най-трудно, следващото — по-лесно, а всяко следващо — все по-лесно. Защото е вярна поговорката: „И най-умният човек свиква и с най-безумните неща“.

Жестокостта не е личностна черта. Жестокостта е навик.

Той прогони мисълта от съзнанието си. За да се нарече жесток, би трябвало да има избор.

Да избереш между собствения си вид и някой друг не е жестокост. То е необходимост. Не е лесно, особено когато си прекарал последните четири години от живота си, преструвайки се, че не си по-различен от тях. Но е необходимо.

Което повдига един смущаващ въпрос: защо не я ликвидира още първия ден? Когато чу изстрелите в хранителния магазин и я проследи до лагера. Защо не я довърши още докато лежеше и скимтеше в тъмното?

Имаше обяснение за трите несполучливи изстрела на магистралата. Умора, недоспиване, изненадата, че я видя отново. Мислеше, че ако реши да тръгне, тя ще поеме на север, а не на юг. Като я видя, се стресна. Това е като да си вървиш и да налетиш на някой стар познат. Първият изстрел не успя именно затова. Вторият и третият можеха да се обяснят с късмет — нейния, не неговия.

Но какво да кажем за всички онези дни, в които я дебна, в които се промъкваше до бивака й и тършуваше из вещите й, докато тя тършуваше наоколо за храна. Когато прочете в дневника й: „Понякога чувам стърженето на звездите в небето“. Ами часовете преди разсъмване, в които безшумно се промъкваше през дърветата до палатката й, решен този път да я довърши, да направи това, за което се бе подготвял цял живот? Не беше първата му жертва, нямаше да е и последната.

Би трябвало да е лесно.

Той потри хлъзгавите си длани о бедрата си. В гората бе хладно, но той бе плувнал в пот. Изтри с ръкав очите си. Вятърът на пътя — самотен звук. Една катерица изтича надолу по дървото, все едно че него го нямаше. Краищата на магистралата се губеха зад хоризонта в две противоположни посоки. И нищо не помръдваше, освен боклуците и тревата, която самотно се полюляваше от вятъра. Мишеловите бяха открили трите тела, лежащи в разделителната ивица. Три едри птици кръжаха в олюляващ се полет ниско долу, а останалите се рееха из високите въздушни течения. Откакто започна всичко, настана рай за хищниците. Мишелови, врани, диви котки, глутници гладни кучета. Неведнъж бе попадал на някой изсъхнал труп, който е бил нечия вечеря преди това.

Мишелови. Врани. Котката на леля Мили Клюкарката. На чичо Херман кученцето. Мухи-месарки и други насекоми. Червеи. Което останеше след тях, го довършваха природните стихии и времето. Ако не изпълзеше, Каси щеше да умре под колата. Само няколко минути след последния й дъх щеше да се появи първата муха и да снесе яйцата си.

Той отпъди отблъскващия образ. Мислеше по човешки. Бяха минали четири години от пробуждането му, а той още не можеше да се отучи да гледа на света с човешки очи. В деня на пробуждането, когато за първи път видя лицето на човешката си майка, той избухна в сълзи. Никога не бе виждал нещо толкова красиво — или толкова грозно.

Трансформацията му бе болезнена. Не бе нито бърза, нито лесна — както бе чувал да става с другите. Сигурно се дължеше на това, че бе имал щастливо детство преди пробуждането. Трудно бе да се преобрази една уравновесена и здрава човешка психика. „Най-страшната ти битка ще бъде тихата, безкръвна битка със самия теб“ — му бяха казали преди пробуждането. Тя беше — и все още бе — негова ежедневна борба. Тялото, дало подслон на ума, не бе нещо отделно, което да управляваш като кукла на конци. То си бе негово. Очите, с които гледаше света, бяха негови. Мозъкът, който използваше, за да тълкува, анализира, усеща и запаметява света, беше неговият мозък — продукт на хиляди години еволюция. Човешка еволюция. Тялото му не бе само опаковка или превозно средство, то беше самият той. Беше човешко тяло и беше негово. И ако то загинеше, той щеше да загине с него.

Това беше цената на оцеляването. Цената на последната им отчаяна битка.

За да освободи новия си дом от хора, трябваше да се превърне в човек.

И като човек, трябваше да надмогне всичко човешко в себе си.

Той се изправи. Какво бе чакал? Каси от Касиопея беше обречена — дишащ труп. Беше тежко ранена. И да бяга, и да стои, с нея беше свършено. Нито можеше да си помогне сама, нито имаше човек, който да се погрижи за раните й. В раницата й имаше тубичка с антибиотичен крем, но не и превързочни средства и принадлежности. След няколко дни раната щеше да се превърне в гангрена и тя щеше да умре. Освен ако не минеше друг като него междувременно.

Няма защо да губи време.

И ловецът се изправи, стряскайки катерицата. Тя се стрелна нагоре по дървото с гневно съскане. Той прикладва пушката и взе Бюика на мерник, като разходи червеното кръстче насам-натам по каросерията. Какво би било ако спука гумите? Колата ще се свлече по джанти и я затисне с еднотонното си туловище. Няма мърдане.

Заглушителят свали пушката и обърна гръб на магистралата.

Мишеловите, които се хранеха в междинната полоса, вдигнаха тромавите си тела във въздуха.

Самотният вятър утихна.

И тогава ловният му инстинкт прошепна: обърни се.

Изпод шасито се подаде една кървава ръка. Последва я и втората. После един крак.

Той прикладва отново. Прицели се. Беше затаил дъх. Потта се стичаше по лицето му и смъдеше в очите му.

Тя щеше да го направи. Да хукне. Той беше облекчен и обезпокоен едновременно.

Не бе възможно да пропусне с този четвърти изстрел. Той се разкрачи, съсредоточи се и я зачака да побегне. Посоката щеше да е без значение. Покажеше ли се на открито, с нея беше свършено. Но той тайно се надяваше тя да хукне назад, за да не я прострелва в лице.

Каси бавно се надигна, подпря се за малко на колата, после се изправи, като стискаше автомата и с усилие пазеше равновесие върху ранения си крак. Той нагласи червеното кръстче в средата на челото й. Пръстът му обра луфта на спусъка.

Хайде, Каси. Хукни.

Тя се отблъсна от колата. Вдигна автомата. Насочи го на около петдесет метра вдясно от него. Завъртя го на деветдесет градуса и го върна. Гласът й достигна до него писклив и слаб в неподвижния въздух.

— Тук съм! Ела и ме очисти, кучи сине!

Идвам, помисли си той, защото пушката и куршумът бяха част от него и когато куршумът се слееше с костта в последния й миг, той също щеше да бъде там, вътре в нея.

„Още не. Още не“, каза си той. „Изчакай, докато побегне.“

Но Каси Съливан не побегна. През оптическия мерник лицето й, изпоцапано с пръст, машинно масло и кръв от раната на бузата й, изглеждаше само на сантиметри от него, толкова близо, че можеше да преброи луничките по носа й. Можеше да прочете и страха в очите й. Онзи поглед, който беше виждал стотици пъти, погледът, с който отвръщаме на смъртта, когато тя ни гледа.

Но в нейните очи имаше и нещо друго. Нещо, което воюваше със страха, мачкаше го и му крещеше да мълчи. Бе застинала като скала и бдително обхождаше хоризонта с оръжието си. Не се криеше, не бягаше, просто стоеше горда и изправена.

Лицето й се замъгли в мерника: потта се стичаше в очите му.

Бягай, Каси. Хукни, моля те.

Във време на война идва момент, когато трябва да прекосиш и последния рубеж. Линията, която разделя всичко скъпо за теб от това, което е нужно за войната.

Ако не можеше да пресече тази линия, битката щеше да приключи и с него щеше да е свършено.

Неговото сърце беше войната.

Нейното лице — бойното поле.

С вик, който само той можеше да чуе, ловецът се обърна.

И побягна.