Рик Янси
Петата вълна (39)

38.

Нощ.

Горе звезди, светли и студени и тъмният път под тях, и бръмченето на колелата по тъмния път под студените звезди. Фарове, пронизващи гъстата тъма. Полюшването на автобуса и застоялият топъл въздух.

Момичето от другата страна на пътеката се е събудило, тъмната й коса е сплъстена и заметната на една страна, бузите й са кухи, а кожата — плътно опъната по черепа, което прави очите й да изглеждат огромни, като на сова.

Сами колебливо й се усмихва. Тя не отвръща на усмивката му. Очите й са вперени в шишето с вода, подпряно на крака му. Той й го подава.

— Искаш ли?

Една малка кокалеста ръка се стрелва в пространството между тях, дръпва бутилката, момичето изпива водата на четири едри глътки и мята празната бутилка на седалката до нея.

— Те имат още вода, ако си още жадна — казва Сами.

Момичето не казва нищо. Взира се в него, без да мига.

— Имат и гумени бонбони, ако си гладна.

Тя само го гледа, не говори. С немигащи очи и крака, свити под зелената куртка на Паркър.

— Аз съм Сам. Казвам се Сам, но всички ми викат Сами. Освен Каси. Каси ми казва Самс. А ти как се казваш?

Момичето се мъчи да надвие бръмченето на колелата и воя на двигателя.

— Меган.

Тънките й пръстчета стискат грубия плат на войнишката куртка.

— Това откъде дойде? — чуди се тя на глас. Гласът й едва се чува от дрънченето и ръмженето на автобуса. Сами става и се намества на празната седалка до нея. Тя се стряска и дръпва краката си.

— От Паркър — казва й Сами. — Ей тоя до шофьора. Той е санитар. Човек, който се грижи за болни хора. Много е добър.

Слабичкото момиче на име Меган клати глава.

— Аз не съм болна.

Очите й са потънали в тъмни кръгове, устните й са напукани и се белят, косата й е сплъстена и пълна със заплетени клечки и листа. Челото й е лъскаво, бузите — зачервени.

— Къде отиваме? — иска да разбера тя.

— В „Рай Земен.“

— Какво…?

— Това е военна база — казва Сами. — И то не каква да е. А най-голямата, най-добрата, най-сигурната в целия свят. Има дори силово поле!

В автобуса е топло и задушно, но Меган продължава да трепери. Сами намества куртката на Паркър около брадичката й. Тя се взира в лицето му със своите огромни, бухалски очи.

— Коя е Каси?

— Сестра ми. И тя ще дойде. Войниците ще я доведат. И нея, и татко, и всички останали.

— Искаш да кажеш, че е жива?

Сами кима, озадачен. Защо да не е жива?

— Баща ти и сестра ти са живи? — Долната й устна трепери. Една сълза си проправя път през саждите по лицето й. Сажди от дима на кладите от догарящи тела.

Без да се замисля, Сами я улавя за ръка. Както Каси го държеше за ръка в нощта, когато му разказа за това какво са направили Другите.

Това беше първата им нощ в бежанския лагер. Страшните размери на онова, което бе станало през последните няколко месеца, не му бяха ясни до онази нощ, в която угасиха лампите и той се сви на клъбце при кака си. Всичко се бе случило така бързо — от деня, в който угасна тока, до деня, в който баща му уви Мама в чаршаф и пристигнаха в лагера. Все си мислеше, че един ден ще се прибере вкъщи и всичко ще е като преди. Мама няма да е там. Той не беше бебе и знаеше, че мама няма да се върне, но не беше разбрал, че връщане назад няма, че станалото бе завинаги.

До онази нощ. Нощта, в която Каси го улови за ръка и каза, че мама е само една от милиардите. Че почти всички на Земята са мъртви. Че те никога няма да се върнат у дома. Че никога няма да ходят на училище. Че всичките му приятели са мъртви.

— Не е честно — тихо казва Меган в тъмния автобус. — Не е честно. — Взира се в Сами. — Цялото ми семейство е мъртво, а ти все още имаш баща и сестра! Не е честно.

Паркър отново е в движение. Спира на всеки ред, тихо казва нещо и докосва челата на децата. Като ги докосне, в тъмното светва лампичка. Понякога свети зелено. Понякога — червено. Като угасне лампичката, Паркър бележи ръцете на децата с печат. Червена светлина — червен печат. Зелена — зелен печат.

— Малкият ми брат беше като теб — казва Меган на Сами. Звучи като обвинение: „Защо ти си жив, а той не е?“

— Как се казваше? — пита Сами.

— Все едно. Какво те интересува името му?

Иска му се Каси да беше тук. Каси щеше да успокои Меган. Тя винаги знае какво да каже.

— Казваше се Майкъл. Майкъл Джоузеф. Беше на шест и никому нищо не бе направил. Това стига ли ти? Доволен ли си? Името на брат ми беше Майкъл Джоузеф. Искаш ли да знаеш и имената на останалите?

Поглежда през рамото на Сами към Паркър, който е спрял до техния ред.

— Здравей, сънливке — казва санитарят на Меган.

— Тя е зле, Паркър — му казва Сами. — Направи нещо, за да е по-добре.

— Скоро всички ще сте по-добре — казва Паркър с усмивка.

— Нищо ми няма — казва Меган и се тресе като лист под зелената куртка на Паркър.

— Знам, че ти няма — кимва той и широко се усмихва. — Но дай за всеки случай да ти премеря температурата. Става ли?

Държи малък сребрист диск с големината на монета.

— Ако е над 37 градуса, ще светне зелено. — Той се пресяга през Сами и притиска диска към челото на Меган. Светва зелено. — Мда-а… — казва Паркър. — Дай да проверим и теб, Сам.

Металът, опрян о челото му, е топъл. За миг-два лицето на Паркър се облива в червена светлина. Паркър поставя печат върху ръката на Меган върху опакото на дланта. Мокрото зелено мастило проблясва в сумрака. Печатът представлява усмихнато личице. Следва червено усмихнато личице за Сами.

— Като пристигнем, ще чакаш да те извикат — казва Паркър на Меган. — Зелените отиват право в болницата.

— Аз не съм болна! — дрезгаво кряска Меган. Гласът й е хриплив. Тя се сгъва на две, кашля и Сами инстинктивно се отдръпва. Паркър го потупва по рамото.

— Настинка, Сам — шепнешком казва той. — Ще се оправи.

— Няма да ходя в болница — казва Меган на Сами, след като Паркър се връща при шофьора. Яростно трие опакото на дланта си в якето и размазва мастилото. Усмихнатото лице се превръща в зелено петно.

— Иди — казва Сами. — Не искаш ли да си по-добре?

Тя клати глава рязко. Нищо не е разбрал.

— В болниците не се оправяш. Там си, за да умреш.

След като майка му се разболя, той попита Татко: „Няма ли да закараме Мама в болница?“ А баща му каза, че там може и да е по-зле. Много болни накуп, малко лекари, а и с какво биха могли да й помогнат лекарите? Каси му каза, че болницата не работи — като телевизора, лампите, колите и всичко останало.

— Значи всичко се развали, а Каси? — попита той. — Всичко!

— Не всичко, Самс — му отвърна тя.

Хвана ръката му и я опря в гърдите му. Сърцето му яростно блъскаше о разтворената му длан.

— Виж — каза тя. — Здраво е.