Рик Янси
Петата вълна (26)

25.

Приличам на зомби.

Главата, дланите, стъпалата, гърба, корема, краката, ръцете, гърдите — всичко ме боли. Дори като мигам ме боли. Така че се опитвам да не се движа и гледам да не обръщам много внимание на болката. Няма да мисля. Точка. Видях достатъчно през последните три месеца на епидемията, за да знам какво предстои: пълен срив, като се започне с мозъка ми. Червената смърт превръща мозъка в картофено пюре още пред другите органи да се втечнят. Не знаеш къде си, кой си и какво си. Превръщаш се в зомби, крачещ мъртвец — ако би имал сили да крачиш — но ти и това нямаш.

Умирам. Знам го. Само на седемнайсет и купонът свършва.

Твърде кратък купон.

Преди шест месеца най-големите ми грижи бяха изпита по химия и това да изкарам малко пари през лятото, за да стегна колата, един стар Корвет. Появата на космическия кораб, разбира се, ме развълнува, но скоро отстъпи на заден план. Гледах новините като всички останали и си пилеех времето със споделяне на смешни клипове за извънземни в YouTube, но никога не мислех, че ще ме засегне лично. Гледах по телевизията демонстрациите, походите и бунтовете, предшестващи нападението, все едно гледам филм или задгранични новини. Струваше ми се, че не ме засяга.

Същото е и със смъртта. Мислиш, че няма да ти се случи… докато не ти се случи.

Знам, че умирам. Няма защо някой да ми го казва.

Крис, момчето, което делеше тази палатка с мен, преди да се разболея, ми казва:

— Човек, ти май си пътник.

Клечи пред входа на палатката, с широко отворени, немигащи очи над мръсния парцал, който притиска пред лицето си.

Дошъл е да ме види. Той е с десетина години по-възрастен и мисля, че гледа на мен като на по-малък брат. Или е дошъл да провери дали съм все още жив, защото отговаря за изнасянето на покойниците от този район на лагера. Пожарите горят ден и нощ. Денем бежанският лагер около „Райт-Патерсън“ плава в гъста задушлива мъгла. През нощта светлината на огъня оцветява дима в тъмночервено, сякаш и самият въздух кърви.

Правя се, че не го чувам, и питам за новини от „Райт-Патерсън“. Базата е непроницаема, откакто градчето от палатки изникна тук след заливането на крайбрежния район. Никой не може да влезе или излезе. Заради Червената смърт, така поне твърдят. Понякога от главния портал се показват войници в херметични костюми, носят ни вода и храна, казват ни, че всичко ще е наред и се прибират, като ни оставят да се оправяме сами. Искаме лекарства. Казват ни, че за Чумата няма лек. Искаме чистота. Дават ни лопати да копаем ями за смет. Искаме информация. Какво, по дяволите, става? Отговарят ни със свиване на рамене.

— Нищо не знаят — ми казва Крис. Той е длъгнест, оплешивяващ, бил е счетоводител преди извънземните да направят излишен и този аспект от човешкия живот. — Никой не знае нищо. Само слухове. — Той поглежда към мен, после встрани. Сякаш му причинявам болка. — Искаш ли да чуеш най-новото?

Не искам.

— Разбира се.

Просто, за да го задържа. Познавам го само от месец, но други познати нямам. Не останаха. Лежа на това походно легло и гледам празното сребристото небе. Бледи човекоподобни фигури плават покрай мен в дима, като герои от филм на ужасите, и понякога чувам писъци или плач, но не съм разговарял с човек от дни.

— Вирусът не е техен. Наш си е — казва Крис. — Изпуснат е от някой свръхсекретен правителствен обект след спирането на електричеството.

Аз кашлям. Той се дръпва, но не си тръгва. Изчаква да ми мине. Някъде в бъркотията е изгубил едно от стъклата на очилата си. Лявото му око гледа само в една посока.

Поклаща се от крак на крак в калта. Хем иска да си тръгне, хем не иска. Познато чувство.

— Каква ирония! — задавено казвам аз. Чувствам вкус на кръв.

Той свива рамене. Ирония? Вече няма ирония. Или вече е толкова много, че не може да се нарече ирония.

— Не е наш. Помисли. След първите две атаки оцелелите се стекоха към вътрешността, за да потърсят убежище в лагери като този. Това събра много хора накуп, което беше добре дошло за вируса. Тонове плът, струпани на едно място. Гениално.

— Накрая ще им го върна — казвам аз в опит да бъда ироничен. Не искам да си тръгне, но не искам и да стои. Тия негови теории… Но тук хората мрат едва дни, след като си се запознал с тях. И с времето ставаш все по-непридирчив към това с кого общуваш. Просто си затваряш очите. Както ги затваряш и пред много от собствените си заблуди — като голямата лъжа, че превръщането на вътрешностите ти в каша не те притеснява ни най-малко.

— Те знаят как мислим — казва той.

— Как, по дяволите, знаеш какво знаят те?

Почвам да се дразня. Не мога да разбера защо. Сигурно ревнувам. С него делихме една палатка, една вода и една храна — а само аз умирам. Той, какво, по-важен ли е?

— Не знам — бързо отговаря той. — Само знам, че не вече нищо знам.

В далечината се чува изстрел. Крис почти не реагира. Стрелбата е нещо обикновено в лагера. Стрелят по птици… за сплашване на крадци… Някои се самоубиват. Изстрелът бележи момента, в който някой разчиства сметките си с болестта. Когато пристигнах в лагера, чух за една болна майка, която се самоубила пред трите си деца. Чудех се дали е била смела, или просто глупава. Но с времето спрях да се вълнувам от това. На кого му пука каква е била, когато онова, което е била, вече е изчезнало?

Той няма кой знае какво повече да каже, така че го изговаря набързо, за да може бързо да се омете. Като повечето незаразени, Крис винаги е нащрек. Драскащо гърло — от дима или…? Главоболие — поради липса на сън, глад или…? Тези хора постоянно живеят със страх.

— Ще намина утре — казва той. — Нещо да искаш?

— Вода. — Въпреки че това не може да го задържи.

— Имаш я.

Той се изправя. Виждам само окаляните му панталони и обувки. Знам, че виждам Крис за последно. Няма да се върне или ако го направи, аз няма да разбера. Не си казваме довиждане. Никой вече не казва довиждане. Думата доби съвсем друг смисъл, откакто в небето се появи Голямото зелено око.

Гледам как димът се завихря при отдалечаването му. После издърпвам сребърната верижка изпод одеялото. Прокарвам палеца си по гладката повърхност на медальона във формата на сърце, като го държа близо до очите си, заради сумрака. Закопчалката се счупи в нощта, когато го отскубнах от врата й. Но я оправих с нокторезачката си.

Гледам към отвора на палатката и я виждам да стои там. Знам, че не е истинска, показва ми я вирусът. Защото е със същия медальон като този, който държа в ръката си. Вирусът ми показва какви ли не неща. Неща, които искам да видя и такива, които не ща. Момиченцето в отвора на палатката е и двете.

„Батко, защо ме остави?“

Отварям уста. С вкус на кръв.

— Махай се.

Образът й започва да трепти. Разтърквам очи и кокалчетата на пръстите ми се овлажняват с кръв.

„Избяга. Батко, защо избяга?“

И тогава димът я разкъсва на части и тялото й се стопява. Викам след нея. По-страшно от това да я гледаш, е само това да не я виждаш. Стискам сребърната верижка така здраво, че халкичките й се врязват в дланта ми.

Търся я. Бягам от нея.

Търся я. Бягам.

Извън палатката е червеният дим на погребалните клади. Вътре е червената мъгла на Чумата.

„Изкара късмет“, казвам на Сиси. „Тръгна си още преди всичко да стане пълен ад.“

В далечината се чува стрелба. Но този път не са откъслечни изстрели на някой отчаян бежанец, а големокалибрени оръжия, които късат тъпанчетата с тяхното оглушително „дум-дум-дум“. Свистене на трасиращ куршум. Бързи откоси на автоматични оръжия.

Обстрелват „Райт-Патерсън“.

Донякъде ми олеква. Това е като да чуеш първия гръм на бурята — развръзката на едно дълго и напрегнато очакване.

Другата част от мен, онази, която все още мисли, че може да надхитри Чумата, май всеки момент ще намокри гащите. Твърде слаб съм, за да бягам, а и да не бях, съм твърде уплашен. Затварям очи и шепнешком се моля мъжете и жените в „Райт-Патерсън“ да поочистят по някой и друг нашественик, заради мен и Сиси. Но най-вече за Сиси.

Чуват се взривове. Силни взривове. Взривове, които карат земята да се тресе, а кожата да вибрира. Взривове, които блъскат слепоочията и мачкат гръдния кош. Сякаш светът се раздира на части, което донякъде е и така.

Малката палатка е пълна със задушлив дим, а входът й свети като триъгълно око. Горящ въглен с ярка, адска червена светлина. Браво, мисля си. Значи няма да умра от болестта. Ще доживея да бъда убит от истински извънземен нашественик. Чудесен начин за напускане на света. Бърз. Краят е близо, но се опитвам да мисля положително.

Стреля се до мен. Много близо, през две-три палатки, ако се съди по звука. Чувам жена да крещи несвързано. Още един изстрел и жената вече не пищи. Тишина. После още два изстрела. Димът се кълби, червеното око свети. Вече го чувам, идва към мен, чувам как ботушите му жвакат по мократа земя. Ровичкам в купа от дрехи и празни бутилки за вода до леглото ми и търся пистолета — един револвер, който ми беше дал Крис, когато ме покани за съквартирант в палатката. „Къде ти е оръжието?“ — попита. Опули, се като му казах, че нямам. „Трябва да имаш пистолет, човек“ — каза той. — „Дори и децата имат.“ Това дали можех да уцеля празна стена от две метра, или беше по-вероятно да се гръмна в крака, беше без значение. В постчовешката епоха Крис беше твърд привърженик на Втората поправка в Конституцията.

Чакам го да се появи в отвора: със сребърния медальон на Сиси в едната си ръка и револвера на Крис в другата. В едната ръка — миналото. В другата — бъдещето. Би могло да се изтълкува и така.

Ако се престоря на опосум, той — или тя — може да ме подмине. Наблюдавам отвора с присвити очи.

И тогава той цъфва в пурпурното око — пълно чернокожо момче, което с несигурно поклащане наднича в палатката на три-четири крачки от мен. Не мога да различа лицето му, но чувам задъханото му дишане. Опитвам се да притая моето, но колкото и леко да дишам, къркоренето на инфекцията в гърдите ми отеква по-силно и от експлозиите на битката. Не мога да определя с какво точно е облечен. Виждам само, че панталоните му са втъкнати в ботушите. Войник? Сигурно. Държи оръжие.

Спасен съм. Надигам ръката, с която държа медальона и със слаб глас подвиквам. Той се препъва и нахълтва в палатката. Сега мога да видя лицето му. Млад, може би една или две години по-голям от мен. Вратът му блести, омазан с кръв, както и ръцете, които държат пушката. Прикляка на коляно до леглото и отскача, като вижда лицето ми, жълтеникавата кожа, подпухналите устни и потъналите кръвясали очи — издайническите признаци на заразата.

За разлика от моите, очите на войника са ясни и разширени от ужас.

— Лъгали сме се — шепне той. — Те вече са тук… били са тук… ей тук… в нас… през цялото време… в нас.

Две едри фигури скачат през отвора. Една от тях грабва войника за яката и го повлича навън. Вдигам стария си револвер — или по-скоро се опитвам — защото той се изплъзва от ръката ми, преди да успея да го вдигна на няколко сантиметра над одеялото. Вторият се спуска към мен, избива револвера и ме дръпва да се надигна. Болката ме ослепява. Вика през рамо към приятеля си, който току-що се е шмугнал обратно вътре:

— Сканирай го!

Един голям метален диск се притиска към челото ми.

— Чист е.

— И болен. — Двамата са облечени в униформи — същите като на войника, когото изхвърлиха.

— Как се казваш, приятелю? — пита единият. Аз клатя глава. Не разбирам. Устата ми се отваря, но от нея не излиза членоразделна реч.

— Станал е на зомби — казва партньорът му. — Остави го.

Другият кима и потрива брадичката си, гледайки към мен. После казва:

— Командирът нареди да приберем всички незаразени цивилни.

Увива ме с одеялото и един замах ме мята на рамото си. Като несъмнено заразен цивилен, съм силно изненадан.

— Спокойно, Зомби — казва ми той. — Отиваш на по-добро място.

Вярвам му. Знае ли човек — може и да не умра!