Рик Янси
Петата вълна (70)

69.

На разсъмване той все още е в безсъзнание, затова грабвам автомата и тръгвам из гората, за да се полюбувам на подвизите му. Което си е чист риск. Ами ако снощните нападатели са повикали подкрепление? Ще ме утрепят като муха. Не че не знам да стрелям, но не съм Ивън Уокър.

Той и Ивън Уокър не е Ивън Уокър.

Така и не знам какъв е. Казва, че е човек, прилича на човек, говори като човек, кърви като човек и… хм, целува като човек. „Дали ний «роза» розата ще назовем…“ дрън, дрън, дрън…

Шекспир.

Говори разумно. Убивал е като мен, от страх.

Проблемът е, че не му вярвам. И не мога да реша в какъв вид е по-добър — като жив или като мъртъв. Като мъртъв няма да ми помогне да спазя обещанието си. Като жив би могъл.

Защо ще стреля по мен, а после ще ме спаси? И от какво го спасих аз, както казваше?

Колко странно. Като ме прегръщаше, се чувствах защитена. Разтапях се, докато ме целуваше. Сякаш е двама души — един, който познавам и един, който не знам. Фермерското момче с нежни длани, което ме гали, а аз мъркам като котенце и неистинският Ивън: хладнокръвният убиец, който ме простреля на магистралата.

Ще приема, че е човек — поне в биологично отношение. Възможно е да е клонинг, създаден в кораба-майка от крадена ДНК. Или нещо далеч по-прозаично — презрян човекоизменник. Може Заглушителите да са именно това — наемници.

Или Другите са го манипулирали. Заплашвали? Отвлекли някой любим човек (Лорън? Така и не видях гроба й.)? След което са му предложили сделка. Убий двайсет души и ще ти върнем исканото.

Последна възможност? Да е това, което казва. Самотен, уплашен… стреля наред, за да не застрелят него. Твърд привърженик на Първото правило. До момента, в който го нарушава, като ме оставя жива и ме прибира в къщата си.

Логично обяснение. Поне толкова, колкото и първите две. Всичко пасва. И може и да е вярно. Като изключим един дребен проблем.

Войниците.

Трябва да ги видя с очите си.

Тъй като лагерът в момента е по-пуст и от пресъхнало солно езеро, ги откривам лесно. Един до ръба на дола. Двама, един до друг, няколкостотин метра по-нататък. И трите — уцелени в главите. В тъмното. Докато стрелят по него. Последният лежи близо до местоположението на бараките. Дори може би точно там, където Вош уби татко ми.

Никой не е на повече от четиринайсет. Всички със странни сребристи окуляри. Уреди за нощно виждане? Ако е така, успехът на Ивън е още по-внушителен. Всъщност, по-отвратителен.

Намирам го буден. Облегнат на дънера. Блед, треперещ, очите му са потънали в орбитите.

— Те са деца — казвам му. — Просто деца.

Сритвам сухия храсталак, за да си проправя път и изпразвам стомаха си.

Олеква ми.

Връщам се при него. Няма да го убивам. Засега. Все още е по-ценен жив. Ако е Заглушител, може да знае какво се е случило с братчето ми. Така че грабвам комплекта за първа помощ и коленича между краката му.

— Почвам.

Намирам пакет чисти марли. Той мълчаливо гледа, докато свалям от ножа кръвта на жертвата му.

Преглъщам, за да потисна пристъпа на гадене.

— Не съм го правила досега — казвам аз. Което е повече от очевидно, но поне е оправдание.

Той кима и се обръща по корем. Дърпам ризата и оголвам дупето му.

За пръв път виждам голо момче. Е, не изцяло, а само в гръб. И съм на колене между краката му. Странно, не съм мислила, че първият ми досег с гол мъж ще изглежда така. Странно — не странно — толкова.

— Искаш ли болкоуспокоително? — питам аз. — Студено е и ръцете ми треперят…

— Не — изръмжава той с лице, сгушено в свивката на лакътя му.

Отначало работя бавно и предпазливо чопля раните с ножа, но скоро разбирам, че да вадиш бавно метал от човешка — или може би нечовешка — плът, значи само да удължиш агонията.

Най-много време отнема дупето му. Не че се бавя. Просто е насолено с метални късчета. Той не мърда. Не се дърпа. Само въздиша или охка лекичко.

Вдигам якето от гърба му. Там раните са по-малко, предимно в долната част. Пръстите ми са изтръпнали, китките ме болят, бързам, но работя внимателно.

— Дръж се — мърморя аз. — Почти свърших.

— И аз.

— Няма да стигнат марлите.

— Колкото стигнат.

— А инфекциите?

— Има малко пеницилин в аптечката.

Той се обръща по гръб, докато изровя хапчетата. Гълта две с вода. Аз седя, потна, въпреки че е малко над нула градуса.

— Защо деца? — питам го.

— Не знаех, че са деца.

— Сигурно, но бяха добре въоръжени и не бяха на екскурзия. „Техен проблем“, си си казал ти. „Действам, както са ме учили в школата за командоси.“

— Каси, ако не си вярваме…

— Ивън, не може да си вярваме. — Искам да го застрелям и да се разрева. Писна ми да ми писва. — Там е целият проблем.

Над нас слънцето се е отърсило от облаците, дарявайки ни с чисто синьо небе.

— Деца, клонирани от извънземните? — теоретизирам аз. — Или са ги взели на служба поради липса на пълнолетни попълнения? Какви са тези деца с пушки и гранати?

Той клати глава. Пийва малко вода. Потръпва.

— Май трябва да взема болкоуспокоително.

— Вош каза: „само децата!“. Да не би да събират деца за армията?

— Вош може да не е с тях. Може да е работа на армията.

— Тогава защо уби всички други? Защо застреля баща ми? И ако не е с тях, откъде взе Окото? Нещо не се връзва, Ивън. И ти го знаеш. Знам, че знаеш. Защо просто не ми го кажеш? Имаш ми доверие, въпреки че съм с пистолет, а ми нямаш доверие, за да кажеш истината!

Той дълго се взира в мен. После казва:

— С дълга коса си по-хубава.

Щях да се размекна, ако не бях толкова отвратена, премръзнала и изнервена.

— Кълна се, Ивън Уокър — мрачно казвам аз, — ако не ми беше необходим, щях моментално да ти светя маслото.

— Радвам се, че съм ти от полза.

— Но ако разбера, че ме лъжеш за най-важното, ще те убия.

— А кое е най-важното?

— Да си човек.

— Аз съм човек, Каси. Като теб.

Той придърпва ръката ми в неговата. И двете са в кръв. Моята и неговата. Неговата — в кръвта на дете почти на годините на братчето ми. Колко хора е убила тази ръка?

— Нима? — питам аз. Намирам се пред срив. Не мога да му се доверя. Трябва да се доверя. Не му вярвам. Трябва да вярвам. Това ли е крайната цел на Другите, вълната, която ще увенчае другите вълни: да оглозгат човешката ни същност до нейния гол, животински скелет и да ни превърнат в бездушни хищници, вършещи мръсната им работа вместо тях, самотни като акули и също толкова състрадателни?

Чувствам се като притиснато в ъгъла животно. Той го прочита в погледа ми.

— Какво има?

— Не искам да съм акула — шепна аз.

Той дълго ме гледа, което е адски тягостно. Можеше да каже: „Акула? Кой? Какво? Ъ? Кой каза, че си била акула?“ Вместо това, той тръгва да кима, сякаш разбира всичко.

— Ти не си.

„Ти“, не „ние“. Сега е мой ред да го изгледам продължително.

— Ако Земята не става за живот и трябва да я напуснем — казвам бавно аз — и открием планета със същества, които по някаква причина са несъвместими с нас…

— Правим каквото трябва.

— Като акули?

— Като акули.

Сигурно е искал да ми го спести. Знаел е, че, приземяването ще е твърдо, а шокът — голям и му е било жал. Мисля, че е искал да го разбера, без да го казва.

Блъскам ръката му. Яд ме е, че съм му позволила да ме докосва. Яд ме е, че съм била с него, знаейки, че крие неща от мен. Яд ме е на баща ми, че разреши на Сами да се качи на онзи автобус. Яд ме е на Вош. Яд ме е на зеленото око, носещо се над нас. Яд ме е, че наруших Първото правило заради първия срещнат красавец и за какво? За какво? Защото ръцете му бяха едри, но нежни, а дъхът му ухаеше на шоколад?

Блъскам го по гърдите, докато забравя за какво го бия, докато излея всичкия си гняв и в мен не остане друго, освен една черна дупка там, където някога е била Каси.

Той сграбчва юмруците ми.

— Спри, Каси! Спокойно. Не съм ти враг.

— Тогава чий враг си, а? Защото си нечий. Ловуваше всяка нощ. Но не животни. Къде стана такъв нинджа? Във фермата на татко си? Само ми обясняваш какво не си. Искам да знам какво си. Какво си, Ивън Уокър?

Той пуска китките ми и за моя изненада докосва с ръка лицето ми. Нежният му палец пробягва по бузата ми, после по носа. Все едно ме докосва за последен път.

— Аз съм акула, Каси — казва той бавно и натъртено, сякаш говори с мен за последен път. Гледа ме просълзен, сякаш ме вижда за последен път. — Акула, която искаше да е човек.

Падам по-бързо от скоростта на светлината в черната дупка, която зейна след Пришествието и погълна всичко по пътя си. Дупката, в която се взираше баща ми, след като си отиде мама. Мислех, че е извън мен, отделно от мен, но съм се лъгала. Тя е била вътре в мен и е била там от самото начало, растяща и поглъщаща всяка трошица надежда, доверие и любов, които имах, проправяйки с ненаситната си паст път през галактиката на душата ми, докато аз стоях, вкопчена в един избор — изборът, който ме гледа сякаш за последен път.

Затова правя това, което биха направили повечето разумни хора в моето положение.

Бягам.

Презглава в гората, в хапливия зимен въздух, гол клон, синьо небе, сух лист, изхвърчайки след последния ред дървета на открито, замръзналата земя хрущи под обувките ми под купола на безразличното небе — бляскавата синя завеса, опъната пред един милиард звезди, които са все още там и все още гледат надолу към нея, тичащото момиче с подскачащата къса коса и сълзи, стичащи се по бузите й, която не бяга от нещо или към нещо, а просто бяга. Бяга като луда, защото няма какво по-умно да направиш, когато разбереш, че единственият човек на Земята, на когото си решил да се довериш, не е от Земята. Има ли значение, че те е спасявал безброй пъти или че възможностите да те убие са били още повече, или че в него има нещо — измъчено и тъжно, и ужасно, ама ужасно самотно, сякаш той е последният жител на Земята, а не момичето, зъзнещо в спалния чувал, прегърнало плюшено мече в един замлъкнал свят.

„Млъкни, млъкни, просто млъкни.“