Рик Янси
Петата вълна (65)

64.

Събуждам се там, откъдето започна всичко — в болничното легло, превързан и плаващ в море от болкоуспокоителни. Кръгът е затворен.

Трябват ми няколко минути, за да разбера, че не съм сам. Някой седи на стола до стойката със системата. Обръщам глава и виждам първо кубинките му: черни, лъснати до блясък. Безупречната униформа, колосана и изгладена. Издяланото като с длето лице с пронизващи сини очи, които ме дълбаят като свредели.

— Ето че пак си тук — тихо казва Вош. — Жив, макар и не съвсем здрав. Според лекарите си изкарал голям късмет. Куршумът е влязъл и излязъл, без да причини кой знае какви разкъсвания. Наистина невероятно, като се има предвид, че си били прострелян от толкова близко разстояние.

„Какво ще му кажеш?“

Ще му кажа истината.

— Беше Катализатора — казвам му.

Той вдига глава и ме поглежда странешком, като някаква светлоока птица, оглеждаща апетитна хапчица.

— И защо те простреля, Бен?

„Не можеш да кажеш истината.“

Добре. Майната й на истината. Ще му дам факти.

— Заради Резник.

— Резник?

— Сър, редник Катализатора стреля по мен, защото защитих Резник.

— А защо е трябвало да защитиш Резник, сержант? — Кръстосва крака и обхваща с ръце коляното си. Трудно ми е да го гледам в очите за повече от три-четири секунди.

— Скочиха срещу нас, сър. Е, не всички. Флинтстоун и Малката и то само защото ги насъска Катализатора. Казаха, че щом Резник е там, всичко е лъжа и че вие…

Той вдига ръка.

— Кое всичко?

— Базата, трансформираните… Че не ни подготвят да убиваме извънземни. А извънземните ни подготвят да се избием един друг.

Той не казва нищо. Тайно се надявах да се изсмее или да поклати глава. Ако беше направил нещо от този род, щях поне да имам известни съмнения. Бих могъл да преосмисля целия фарс и да заключа, че страдам от боен стрес, довел до параноя и истерия.

Но той само се взира в мен безизразно със светлите си като птица очи.

— А ти не искаше да повярваш в тяхната теория на конспирацията?

Кимам. Добро, енергично, самоуверено кимване. Надявам се.

— Те превъртяха, сър. Насъскаха взвода срещу мен. — Усмихвам се. Мрачна, корава, войнишка усмивка. Надявам се. — Добре, че поне успях да обезвредя Флинт.

— Прибрахме тялото му — ми казва Вош. — И той като теб е бил застрелян съвсем отблизо. Но за разлика от теб, стрелецът се е целил по-горе.

„Наясно ли си какво правиш, Зомби? Защо ти трябва да го гърмиш в главата?“

„За да не разберат, че е умъртвен с уреда. Размазваме му главата и няма доказателства. Катализатора, я малко встрани! Знаеш, че не ми е кой знае колко точен мерника.“

— Бих убил и останалите, но бяха много, сър. Реших, че ще е най-добре да се прибера и да докладвам случая.

Той отново не мърда. Стои и мълчи дълго време. Само гледа. „Какъв си?“ Чудя се. „Човек? Извънземен? Или… нещо друго? Какво, по дяволите, си?“

— Те са изчезнали — казва той най-накрая. И чака отговора ми. За щастие, аз съм го измислил. Всъщност, май го измисли Катализатора. Да й отдадем дължимото.

— Свалиха имплантите си.

— Включително и твоя — изтъква той. И чака. През рамото му виждам санитари в зелени престилки, движещи се покрай редицата от легла и чувам скърцането на обувките им по линолеума. Обикновен ден в болницата на прокълнатите.

Подготвен съм за въпроса му.

— Нямах избор. Действах според обстановката. Дъмбо ми махна импланта, после се зае с Катализатора и тогава бях аз на ход.

— Застреля Флинтстоун.

— След което Катализатора стреля по мен.

— И тогава? — Сега ръцете му са скръстени пред гърдите. Леко приведен. Изучава ме с очи. Като хищна птица, оглеждаща вечерята си.

— И тогава побягнах, сър.

„Значи мога да гръмна Резник в тъмното, във виелицата, а теб не мога да те уцеля от половин метър разстояние? Няма да ти повярва, Зомби.“

„Не искам да ми вярва, искам само да го залъжа за час-два.“

Той се прокашля. Чеше се под брадичката. Оглежда окачения таван за известно време, преди да погледне пак към мен.

— Какъв късмет, а, Бен! Да се добереш до мястото на евакуация, преди да умреш от кръвозагуба.

„Късмет не, ами късмет, господин Каквото-и-да-сте-там. Дяволски късмет.“

Смазваща тишина. Сини очи. Стиснати устни. Скръстени ръце.

— Не си ми разказал всичко.

— Сър?

— Нещо пропусна.

Бавно клатя глава. Стаята се люлее като кораб в буря. С колко болкоуспокояващи са ме натъпкали?

— Вашият бивш инструктор. Някой от взвода ви го е претърсил. И е намерил нещо като това. — Показва ми сребрист уред, същия като на Резник. — След което някой — предполагам ти, като взводен командир — се е запитал за какво му е на Резник устройство, способно да ви убие с натискане на един бутон.

Кимам. Двамата с Катализатора вече сме измислили отговор. Въпросът е дали ще повярва Вош.

— Има само едно логично обяснение, сър. Това беше първата ни мисия, първият ни истински бой. Имало е нужда да бъдем наблюдавани. И е трябвало да сте сигурни, че ако някой от нас превърти и насочи оръжие срещу останалите…

Задавям се — и добре, че става така, защото не съм сигурен какво дрънкам с глава, замътена от толкова обезболяващи. Движа се през минно поле в гъста мъгла. Катализатора го беше предвидила. Репетирахме разговора, докато седяхме в парка и чакахме хеликоптера. До момента, в който тя опря пистолета в хълбока ми и натисна спусъка.

Столът изскърцва по пода и слабото, твърдо лице на Вош внезапно изпълва полезрението ми.

— Изключително, Бен! Да устоиш на инерцията, на огромния натиск да следваш стадото. Това е почти… как да се изразя — нечовешко.

— Аз съм човек — шепна аз, а сърцето ми бие като барабан. Така силно, че сигурно личи през тънката ми болнична нощница.

— О, нима? Защото там е същността на нещата, нали, Бен? Около това се върти всичко. Кой е човек и кой не. Нямаме ли очи, Бен? Ръце, органи, размери, сетива, чувства, страсти? „Като ни убодете, не кървим ли; когато ни гъделичкате, не се ли смеем; когато ни отровите, не умираме ли? Е, като е така, когато ни обиждате, не трябва ли да мъстим?“

Острият ъгъл на челюстта му. Безпощадността на сините му очи. Тънките устни, бледи на фона на зачервеното му лице.

— Шекспир. „Венецианският търговец“. Думи на човек от преследвана и презряна раса. Както нашата раса, Бен. Човешката.

— Аз не мисля, че те ни мразят, сър. — Опитвайки се да запазя самообладание в този странен и неочакван обрат в минното поле. Главата ми се върти. Прострелян в корема, обезболен, обсъждам Шекспир с коменданта на един от най-продуктивните лагери на смъртта в човешката история.

— Те показват обичта си по странен начин.

— Те не ни обичат или мразят. Ние просто им пречим. За тях ние сигурно сме обикновени вредители.

— Хлебарки в кухнята им? Прекрасни животни. Жилави, адски трудни за изтребване.

Той ме потупва по рамото. Става ледено сериозен. Ножът е опрял до кокала. Чувствам го. Той върти елегантния сребрист уред в ръката си.

„Нищо няма да стане, Зомби. И ти го знаеш.“

„Добре. Какво предлагаш?“

„Оставаме заедно. И се разправяме с онези в бившата сграда на съда.“

„Ами Фъстъка?“

„Няма да му направят нищо. Стига с тоя Фъстък! Боже, Зомби, има стотици деца, които…“

Да, има. Но съм обещал на едно.

— Това е тежко произшествие, Бен. Много тежко. Заблудата на Катализатора ще я накара да се съюзи с враговете ни. Онези, които имаше за задача да унищожи. Тя ще им издаде военните ни тайни. Изпратили сме три взвода да я обезвредят, но се боя да не е твърде късно. Ако не е прекалено късно, не ни остава друг избор, освен да прибегнем до крайни мерки.

Очите му горят със своя бледосин огън. Той поглежда встрани, а аз почвам да треперя — премръзнал от студ и много, много уплашен.

Какви крайни мерки?

Не повярва, но го залъгах. Все още съм жив. А докато съм жив, има надежда и за Фъстъка.

Той се обръща назад, сякаш току-що си е спомнил нещо.

Мамка му. Почна се.

— А и още нещо. Малко неприятно. Ще спрем обезболяващите ти, за да те анализираме.

— Анализирате? Сър?

— Бойните действия имат странни ефекти, Бен. Влияят на паметта. Както и медикаментите. След около шест часа би трябвало да си вече чист.

„Още не ми е ясно, Зомби. Защо да те ранявам? Кажи, че си избягал от нас и толкова. Няма защо да преиграваме.“

„Трябва да съм ранен, Катализатор.“

„Защо?“

„За да ме лекуват.“

„Защо?“

„За да спечеля време. За да не ме вземат още от хеликоптера.“

„Къде да те вземат?“

Няма защо да питам Вош какво смятат да правят с мен, но все пак питам:

— „Страната на чудесата“?

Той повиква с пръст един санитар, който донася един поднос. Поднос със спринцовка и малко сребристо топче.

— Да. „Страната на чудесата“.